Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Уили нямал никакъв успех в борбата с Пилзбъри и шерифа. Съществувала някаква фракция от противници на Пилзбъри, но тя била малобройна и Уили не успял да привлече повече хора на нейна страна. Уили излизал по улиците, хващал хората за ревера и се мъчел да им обясни как стоят нещата. Често пъти стоял на някой ъгъл, подгизнал от пот, с паднала на челото коса, с молив в едната ръка и стар плик в другата, на който пишел цифри и се мъчел да обясни кое где е, но кой да ти слуша този тих и търпелив глас, особено когато спираш хората в такъв пек и ги караш да се занимават с аритметики. Уили се опитал да отпечата нещо в местния „Месънджър“, но вестникът отказал. Тогава написал подробно изложение за целия случай и се помъчил да го отпечата като листовка, и то за своя сметка, в печатницата на „Месънджър“, но пак му отказали. Тогава той отишъл в столицата на щата и отпечатал листовките там. После се върнал и платил на две хлапета да разнасят листовките от къща на къща. Но родителите на едното хлапе му забранили да върши тази работа, а другото изяло голям бой от някакви по-големи момчета.
Тогава Уили започнал да ги разнася сам, ходел със стара ученическа чанта от къща на къща, чукал на вратата и при появата на стопанката повдигал учтиво шапка. Но в повечето случаи тя не се появявала. Той дочувал зад прозорците шум от завеси, но никой не му отварял. И Уили пъхал листовката под вратата и тръгвал към следващата къща. След като обработил Мейсън, започнал да разнася листовките по същия начин в Тири, другия град в областта, а после тръгнал да обикаля крайпътните поселища.
Но не успял да разколебае избирателите. Те дали гласовете си за другия. Дж. Х. Мур построил училището и ремонтите започнали, преди още мазилката да е изсъхнала. Уили останал без работа. Пилзбъри и неговите хора, разбира се, получили своето от Дж. Х. Мур и забравили тази афера. По-точно, забравили я за три години, след което започнали техните беди.
В това време Уили се преселил във фермата на баща си, дето помагал едно-друго или за да изкара някой долар, обикалял със старата си кола селищата и продавал комплекти за поправка на домакински съдове — отново чукал от врата на врата или спирал в отдалечените ферми, поздравявал учтиво и показвал на домакините как сами могат да си поправят негодните съдове. А вечер залягал над книгите и се готвел за изпит по право.
Но преди тези събития ние с Уили и Луси седяхме вечерта в гостната и Уили каза:
— Те се мъчеха да ме смачкат. Въобразяваха си, че съм готов да изпълня всичко, което ми кажат, и се мъчеха да ме смачкат като дървеница.
Луси остави ръкоделието на скута си и каза:
— Но ти не искаш да имаш работа с тях, нали, пиле? Особено след като разбра, че са нечестни и мошеници.
— Мъчеха се да ме смачкат като дървеница — повтори той начумерен и се понамести тежко в креслото.
— Уили — наведе се тя към него, — те са си мошеници, дори да не се мъчеха да те смачкат.
Той като че ли не я слушаше.
— Пак са си мошеници, нали? — повтори тя меко, но настойчиво, както вероятно е говорила на учениците си. Тя го гледаше в лицето, но то сякаш бягаше от нея, от мен, от стаята, той, изглежда, слушаше не нейния, а някакъв друг глас, може би някакъв сигнал, който долиташе отвън, от мрака зад мрежата на отворения прозорец. — Права ли съм? — попита тя, с което го върна в стаята, в кръга мека светлина, падаща на масата, в който се виждаха голямата библия и подвързаният с кадифе албум. На порцелановата стойка на лампата беше изрисувано букетче виолетки. — Права ли съм? — повтори тя и преди той да отговори, аз се хванах, че се вслушвам в сухото, натрапчиво, почти налудничаво цвъртене на щурците в тревата навън.
— Мошеници са, разбира се — отвърна най-сетне той и се размърда раздразнено на креслото като човек, комуто са прекъснали потока на мислите.
После отново потъна в размисъл.