Империя на бури

С мъка остави невинните да се борят сами за живота си и продължи неотклонно към каменния дворец и кулата на краля. Имаше мисия, възложена му от кралицата.

Да, закъснял беше, но надежда съществуваше.

Дориан Хавилиард залиташе от слабост, докато Роуан го влачеше по коридорите на замъка, използвайки острия си слух и обоняние, за да избягва местата, където още кипяха битки. Ако вещиците пазеха тайните проходи, ако не успееха да достигнат каналите... Роуан съставяше план след план. И никой нямаше добър завършек.

– Насам – рече задъхано кралят. Проговаряше за пръв път, откакто бе слязъл по стълбището. Вече се намираха в жилищната част на двореца, която Роуан бе зървал само отвън по време на разузнавателните си полети като ястреб. Покоите на кралицата. – В спалнята на майка ми има таен изход.

Белите врати на покоите бяха заключени.

Без дори да се замисли, Роуан ги разби в експлозия от дървени трески, които се забиха по пищните мебели и картините по стените. Украшения и ценни предмети се пръснаха на парчета пред очите им.

– Извинявай – обърна се Роуан към краля, макар и да не прозвуча особено искрено.

Магията му просветна, размърда се леко във вените му, за да му напомни, че е на привършване. Двата дни на стремглав полет и борбата с уивърните му бяха коствали скъпо.

Дориан огледа непреднамерената разруха.

– Все някой щеше да го стори – пророни равнодушно.

После се спусна през стаята, накуцвайки леко. Ако магията му беше малко по-слаба, навярно щеше да загине от отровната опашка на уивърна.

Дориан се спря пред голям позлатен портрет на красива кестенява жена, прегърнала бебе със сапфирени очи.

Погледът му остана върху нея за част от секундата, но Роуан улови момента. Дориан дръпна картината към себе си. Зад нея се криеше малка врата.

Роуан накара краля да мине пръв със свещ в ръка, а после с помощта на магията си върна картината на мястото й, преди да затвори вратата след тях.

Каменният проход беше тесен и прашен. Но вятърът някъде напред обещаваше открити пространства, влага и плесен. Роуан изпрати малка нишка магия да проучи стълбището, по което слизаха, и множеството коридори пред тях. Нямаше срутвания от взрива на часовниковата кула. Нито следа от дебнещи врагове и противната смрад на Валгите и зверовете им. И това беше нещо.

Елфическият му слух долавяше заглушените писъци и викове на умиращите над тях.

– Трябваше да остана – прошепна Дориан.

Значи и това му даряваше магията – свръхчовешки слух.

Сурова магия с множество дарове: лед, огън, изцеряване, изострени сетива и сила. Сигурно дори хамелеонство, ако се постараеше.

– Жив ще си по-ценен за народа си – увери го Роуан с отекващ между камъните глас.

Умората го глождеше, но той я отблъсна. Щеше да почива, когато достигнеха безопасно място.

Кралят не отвърна.

Затова Роуан продължи:

– Виждал съм падението на много градове. И на цели кралства. А унищожението, което съзрях от небето на идване, беше толкова пълно, че дори със завидните си дарби не е имало какво да предприемеш.