Вестителят на бурята

Когато приключи, не се спря, не остана да каже нещо. Просто тръгна обратно към Каменната порта. Беше сигурен, че зърна някой да гледа встрани от пътя, някакво дете, малко по-голямо от Маркъс… Но когато се приближи, него го нямаше.

Къщата беше празна — черупка, пълна със спомени, за които Нобул не искаше да мисли, — затова тръгна право към ковачницата. Затвори вратата, за да остави света отвън, огледа въглените в пещта, наковалнята — притихнала и студена, и малкия тезгях, на който работеше.

Застана до него и се вгледа в бъркотията, в която само той успяваше да види ред. Взе един недовършен ефес, претегли го в дланта си и прокара палец по грубия му край.

Имаше хора, които дялаха с часове парчета дърво, остъргваха ги и после ги полираха, за да ги превърнат в малки животни, които да дадат на децата си. Нобул дялаше желязо и стомана, ваеше позлата върху ефесите, зачукваше нитове в дръжките, увиваше ги в най-фина кожа и дори инкрустираше скъпоценни камъни в тях, ако това му беше поръчано. Той беше занаятчия, създаваше красота от грубите материали, но внезапно осъзна, че никога не е създал нищо за сина си. Дори отрепките по улиците правеха играчки за децата си, но не и Нобул Джакс — той бе твърде зает за това, твърде погълнат от работата си. За Маркъс имаше само груби думи и гняв. Последната нощ дори го зашлеви през лицето. Осъзна що за човек е, за да направи това.

Стисна здраво ефеса, стисна и зъби, за да спре болката и сълзите. После се обърна, готов да захвърли безполезното парче метал през стаята, и видя, че вратата е отворена. Влязоха двама мъже, едри, корави мъже. Мъже, които познаваше.

Първият беше плешив и се усмихваше приятелски, сякаш бе очакван тук. Вторият беше по-висок, по-мрачен… гадно копеле.

Нобул внимателно остави ефеса на тезгяха, когато вторият мъж затвори вратата зад себе си.

— Здравей, Нобул, стари приятелю.

Той не отговори, изправи се и се вгледа в тях.

Плешивият се обърна към приятеля си и сви рамене. Другият не каза нищо, само се взираше враждебно в Нобул. Нобул пък гледаше в земята. Вече не му пукаше, нямаше сили да се изправи срещу тях. Можеха да вземат каквото пожелаят, да вземат всичко, което има — вече нямаше значение.

— Знам, че не си очаквал посещението ни и вече си платил таксата си за месеца, но нали знаеш как стоят нещата. Премията, за която говорихме… нашите господари си я искат.

Нобул само кимна. Огледа ковачницата, опита да се сети дали има някакви пари тук, или ги е оставил у дома. После си спомни, че даде и последните си монети на друида за церемонията. Нищо не му беше останало.

— Нямам — каза той. Гласът му бе съвсем безстрастен. Не беше изплашен, не и от тези двамата. Можеха да правят каквото решат.

Плешивият кимна.

— Значи имаме проблем — погледна отново към приятеля си. Пак никаква реакция. — Но, нали знаеш, можем някак да се разберем. — Тръгна бавно към бъчва, от която стърчаха пръчки незакалена стомана, взе една и я претегли в ръка. — Ти си разумен човек. Не че искаме да ти навредим… не и засега. Как ще изкараш пари, ако си смазан на шибана каша. — Последните думи изкрещя с цяло гърло и удари с пръта по наковалнята. Трясъкът отекна силно в ковачницата.