Вестителят на бурята

Върховният абат вдигна очи. С една ръка стискаше робата на момичето, сякаш се опитваше да я свлече от плещите ѝ, а с другата извиваше ръката ѝ. Сега лицето на момичето се виждаше ясно, защото качулката бе паднала. Едва ли имаше повече от седемнадесет зими.

— Достатъчно! — каза Каира, приближи се до абата и се вгледа в него, сякаш го предизвикваше за схватка. Той само се усмихна.

— Стига де — рече абатът и пусна момичето, което бързо придърпа робата на рамото си и вдигна качулката на главата си. — Само се забавлявахме.

— На мен не ми изглеждаше така — Каира се обърна към младата жрица. — Как се казваш, момиче?

— Клаудия — отвърна тя съвсем тихо.

— Предлагам да се върнеш при сестрите си.

Клаудия нямаше нужда от втора подкана и бързо излезе от стаята.

Върховният абат още се усмихваше.

— Стига де, това е просто недоразумение — тръгна към масата, където стоеше бронзовият поднос с гарафата червено вино, и наля две чаши. — Глупаво момиче, лудо-младо. Подаваше ми от онези сигнали — нали се сещаш? Разбира се, че се сещаш. Виждам, че си опитна жена. — Той взе чашите и предложи едната на Каира, но получи изпълнен с отвращение поглед. Остави чашата и сви рамене.

— Виж сега — приближи се твърде близо и застана точно пред нея, загледан в лицето ѝ. Тя се извисяваше над него. — Тук има йерархия. По една случайност аз съм на върха ѝ… и мога да помогна на тези, които са, да го кажа така — под мен. — Посегна с шишкавата си ръка и прокара пръст по голата предмишница на Каира. Сякаш по кожата ѝ плъзнаха личинки. — Ако успеем да се разберем, и двамата ще спечелим. — Пръстът му тръгна към рамото ѝ, но после, за неин ужас, започна да се насочва към гърдите. — Няма причина да не сме приятели, нали? Защото, повярвай ми: не би искала да съм ти враг.