Обсидиановата стая

„Мънибол“ влачеше моторница, която служеше и за спасителна лодка – един почти нов триметров „Зодиак“ с надуваеми бордове и четиритактов двигател „Тохацу“ с 9,8 конски сили. В спокойно море и с един човек на борда лодката с лекота можеше да плава с двайсет възела. Морето между заливчето Бейли и Кътлър обаче беше всичко друго, но не и спокойно и дванайсет възела бяха максималното, което човек можеше да понесе, без да бъде очукан от вълнението. И то само ако времето е хубаво. Ако е лошо – забрави.

Трябваше да са внимателни. Идването и заминаването на малкия „Зодиак“ не биха предизвикали любопитство в някое пристанище, но ако бъде видян да цепи в открито море, ще бъде забелязан. Особено от рибарите, които щяха да си помислят, че е чиста лудост да караш малка лодка в късната есен покрай назъбено крайбрежие, известно със своите епични бури, течения и мощни приливи и отливи. Ако го видеха, щяха да искат да разберат кое, по дяволите, е това лудо копеле. Филипов знаеше много добре, че рибарите са отчаяни клюкари.

По тези причини Смит трябваше да ходи и да се връща от Кътлър през нощта, което силно увеличаваше вероятността от злополука. Но друг начин нямаше.

Въпреки че бяха предприели щателни мерки да изградят сигурна електронна поща, Филипов знаеше, че вероятно ще имат нужда и от мобилните телефони. Беше напълно възможно в някой момент на Смит да се наложи да говори с Далка в Ню Йорк. Знаеше също така достатъчно за федералните агенти, за да очаква, че рано или късно ще искат гласова връзка.

Беше се погрижил и за това. На борда на „Мънибол“ имаше десетина джиесема с предплатени минути, купувани срещу пари в брой от различни държави. Те бяха много полезни при подобни дела. Филипов даде два на Далка и четири на Смит с изрични указания особено на последния: когато говори с ФБР, да използва за всеки разговор различен телефон и да гледа да е кратък, защото идентификаторът на телефона може да бъде триангулиран[18] за трийсет секунди. Смит, а не ФБР щеше да инициира обажданията. След края на разговора трябваше да изважда батерията. Така телефонът щеше да е изваден от строя, за да не може да изпраща сервизни съобщения на оператора на мрежата.

Филипов отново вдиша въздуха, ухаещ на смърчове. Нощеска Смит замина за Кътлър. Лаптопът му и предплатените телефони бяха увити в няколко слоя найлон, за да ги предпазят от солените пръски на океана. Смит не беше морякът, когото човек иска да изпрати през нощта на опасно плаване, затова Филипов грижливо му даде напътствия: трябва да следва релефа на крайбрежието и да се придържа близо до брега, но да стои извън зоната на прибоя. Нуждаеше се от силен прожектор, който трябваше да изгаси, преди да влезе в пристанището.

Филипов го проследи как тръгва, вслушвайки се в шума на малкия мотор, който постепенно заглъхна. Беше рисковано, но необходимо. Планът беше задействан и вече нямаше връщане. Три или най-много четири дни нямаше да чуят нищо.

Планът беше добър. Беше го прехвърлял в главата си повече от сто пъти, а и с екипажа го бяха обсъждали до призляване. Смит щеше да се настани в „Годер“ под предлог, че е мормонски мисионер. Изглеждаше достатъчно млад, за да не предизвика подозрение. Освен това всички си бяха купили консервативни костюми: стегнатият скъп костюм е безценен аксесоар в определени ситуации, свързани с контрабандата на наркотици. Най-хубавото беше, че Смит наистина беше мормон, наистина беше изкарал годината си в мисионерска работа и знаеше жаргона.