Обсидиановата стая

— Нашият тайнствен човек долу е бил в армията – обяви Филипов. – Специалните части.

Смит гледаше над рамото му, дишайки тежко.

— Мамка му! Погледни!

Към статията имаше малка снимка на група агенти около гроба. И там, сплел длани отпред, стоеше един висок, блед мъж в черен костюм. Макар лицето му да беше размазано и неясно, всичко в този на снимката беше като на мъжа долу в трюма: бледността, русата коса, светлите очи, слабото тяло.

Надписът отдолу го посочваше като специален агент А. Ш. Л. Пендъргаст.

— Майчице мила, той е федерален агент – издиша Филипов.

Настъпи мълчание, което се нарушаваше единствено от потропването на дъжда по прозорците.

— Мамка му, това ще е. Хвърляме копелето във водата.

— Наистина ли искаш да го убиеш? – попита капитанът.

— Не го убиваме, а просто го връщаме там, където го намерихме. Природата ще свърши останалото. Кой ще разбере? След седмици вълните ще го изхвърлят някъде и нищо няма да го свързва с нас. Със сигурност не можем да държим федерален агент на борда.

Филипов не отговори. Беше силно изкушен. Този тип му беше влязъл под кожата. Отвори малкото шкафче под масата за карти и извади бутилка скоч, отви капачката и отпи глътка. Почувства как течността се спуска надолу по гърлото му. Чувството беше приятно. Затова удари още една глътка.

— Предлагам да се върнем към остров Крау – продължи Смит – и да го изхвърлим там. Трябва да е изчезнал някъде наблизо. Никой няма да го свърже с нас. – Той направи пауза, след това сграбчи бутилката. – Нещо против?

— Това е прекалено силно за мормон – отговори Филипов.

— Вече не съм – каза Смит с усмивка и си напълни устата. – Ще му сложим часовника и пръстена. Никакви доказателства не трябва да остават тук.

Докато уискито подпалваше стомаха му, Филипов почувства как мислите му стават удивително ясни. Той остави Смит да се изприказва.

— Майната му на часовника – продължи помощникът. – Не можем да поемем този риск. Изобщо не можем да си го позволим с Арсено, който може да се разприказва.

— Арсено – повтори Филипов.

— Да, Арсено. Искам да кажа, че ако започне да говори, те ще ни погнат като дивеч. А ако намерят отвлечен федерален на борда, обвиненията за трафик на наркотици ще са най-малката ни грижа…

— Арсено – повтори Филипов.

Смит най-сетне престана да дрънка.

— Какво за него?

— Федералните го задържаха.

— Нали точно това казвам.

— Така… а ние държим един федерален.

Мълчание.

Филипов насочи погледа си право към Смит.

— Ще им предложим сделка. Този човек, Пендъргаст, срещу Арсено.

— Ти да не си мръднал? Искаш да извъртиш това на федералните? Толкова бързо ще ни избият, че няма да можем дори да се изпикаем от кърмата.

— Не и ако се покрием. Знам точно такова място. Само слушай. Федералните нямат представа къде е. Във вестниците нямаше нищо за това. Не знаят, че е на борда, и между другото, това ще е последното място, където биха го потърсили. Като доказателство, че е при нас, ще им изпратим пръстена и амулета.