Обсидиановата стая
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #16
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546558275
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Обсидиановата стая». Краткое содержание книги:
Беше крайно изнервящо за всички на борда.
Сега мъжът лежеше в обичайната си поза със затворени очи. Филипов го гледаше втренчено, а ръката му си играеше в джоба със златния му пръстен. Беше сигурен, че отговорът или поне част от него се крие в кръста или какъвто там беше символът, гравиран на пръстена. Странна емблема: вертикален облак, в който имаше петолъчна звезда, светкавица се носеше надолу, удряйки котешко око без клепач, в чиято зеница се виждаше числото 9. На Филипов това му приличаше на нещо, свързано с армията. Смит, неговият първи помощник и магьосник в областта на компютрите, прекара дълги часове да търси нещо подобно, но без успех. Същото се отнасяше за странния медальон около врата на мъжа, макар той да не изглеждаше толкова официален, а по-скоро семеен и може би дори средновековен. Смит се беше опитал да намери в интернет лицето на мъжа. Това също се провали. Проблемът беше, че той едва не умря и лицето му сега бе толкова изпито, че вероятно не приличаше на своето предишно „аз“, за да може софтуерът да открие съвпадение.
Ключът за самоличността на мъжа беше този пръстен. Филипов беше сигурен в това.
Той се вторачи отново в човека, а гневът му взе да нараства. Копелето им се опъваше. Защо?
Филипов влезе в трюма и тръгна към мъжа. Той лежеше прострян, със затворени очи, заключен към кнехта, и спеше. Или по-скоро се преструваше, че спи. Докато Филипов го гледаше втренчено, очите му се отвориха, разкривайки две блестящи сребърни монети с пронизващи черни зеници. Приличаше по-скоро на призрак, а не на човешко същество.
Филипов се наведе над него.
— Кой сте вие?
Очите се впиха в неговите с нещо, което на Филипов се стори като нахалство. Мъжът беше почти мъртъв, но капитанът беше сигурен, че се е възстановил повече, отколкото показва.
— Ще те хвърля отново в океана. Какво ще кажеш на това?
За негова изненада мъжът проговори за първи път. Гласът му беше слаб като шепот.
— Повтарянето на тази заплаха взе да става отегчително.
Филипов се смая от кротката плавност на гласа, от южняшкия акцент и от определено арогантния тон.
— Значи можеш да говориш! Знаех си, че само се ебаваш с нас. Добре, след като си върна гласа, кой си ти?
— Истинският въпрос е кой си ти. Но както и да е, вече знам отговора.
— О, така ли? И кой съм аз, задник такъв?
— Най-нещастният човек на земята.
С ругатня на устните Филипов го срита в ребрата, но дори тогава изражението на мъжа не се промени, а очите му не изпускаха неговите.
18.
Капитан Филипов стоеше наведен на масата за карти вляво от щурвала и гледаше над рамото на Смит, докато той боравеше с лаптопа си и му обясняваше своя последен опит да открие някакво съвпадение с гравюрата върху пръстена на мъжа.
— Каквото и да е това, не е в светлата страна на мрежата, нито в тъмната. Използвах най-добрия софтуер за сравняване на изображения. Просто го няма и това е.
Филипов кимна, вторачен в изображението на екрана. Беше фотография на пръстена, която бяха направили. Корабът беше закотвен пред залива Бънкър, южно от остров Грейт Спрус. Мястото беше защитено срещу гадната нощ, която настъпваше. Вълните идваха от изток, а дъждът пръскаше по стъклата на рулевата рубка.
— Искаш ли бира? – попита Смит.
— Не точно сега.
Смит избута стола си назад и слезе долу. След малко се върна с бира в едната ръка и отпи дълга глътка.
— Който и да е този задник – каза Филипов, сядайки зад компютъра, – иска да остане анонимен. Защо не ще да ни каже името си?
— Да, защо?
Втренчи се отново в гравюрата. Странен облак, светкавица, котешко око, деветка. Внезапно го осени идея. Той изстена от нейната очевидност.
— Котката има девет живота.
— Така ли?
— Значи тази група, каквото и да представлява, е за оцеляване. Девет живота.
— Добре – Смит отново отпи от бирата.
— И този облак. Виждал ли си такъв облак?