Обсидиановата стая
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #16
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546558275
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Обсидиановата стая». Краткое содержание книги:
Пусна ръката и се зае да оглежда пръстена. Разбира се, ценността му беше заради златото. Може би триста-четиристотин долара.
— Какво ще правим сега? – попита Дехесус. – Да го изхвърлим обратно във водата? Не искаме да ни хванат с труп на борда, нали?
Филипов се вторачи в трупа. Протегна ръка и хвана китката му отново. Не беше толкова студена, колкото би трябвало да бъде. Всъщност дори можеше да се каже, че е леко топла. Притисна палец в плътта, опитвайки се да напипа пулс, но не успя. Протегна ръка към врата и провери сънната артерия. Още веднъж беше удивен от топлината. Когато натисна с показалеца и средния пръст, усети леко пулсиране. Сега видя, че фактически тялото диша. Много плитко, с почти недоловими вдишвания. Долепи ухо до гърдите му и чу тихо гърлено хриптене заедно с бавните, слаби удари на сърцето.
— Той е жив – обяви капитанът.
— Още една причина да го хвърлим обратно във водата.
— В никакъв случай.
Филипов видя, че Дехесус го гледа с безизразно лице. Плешивото му теме бе заобиколено с венец черна коса, а месестата му ръка стискаше часовника. Дехесус беше човек, на когото можеш да разчиташ, но умът му бе колкото на пиле.
— Мартин, слушай, това е човек с часовник за четирийсет хиляди долара. Току-що му спасихме живота. Не мислиш ли, че при това положение ще заиграят пари?
— Защо?
— Върви да събудиш екипажа.
Клатейки глава, Дехесус се спусна долу, а през това време Филипов измъкна от един шкаф тежко вълнено одеяло. Огледа се, за да се увери, че наоколо няма други плавателни съдове, и издърпа мъжа навътре върху кърмовата палуба. Хвърли одеялото върху дъските и го зави плътно с него. Трябваше да го стопли бързо, иначе щеше да умре от хипотермия. Температурата на водата беше около дванайсет градуса и според таблиците, които Филипов знаеше наизуст, здрав мъж можеше да прекара във вода като тази деветдесет минути в безсъзнание. После разполагаше с още час преди да умре, ако през това време не се удави.
Този тип нямаше да струва и цент мъртъв, но жив можеше да се окаже много ценен.
След като го зави, Филипов се замисли какво да правят с него. Когато се свести, можеше да се обърка и да предизвика неприятности. Най-добре беше да го заключи в някой от трюмовете. Кърмовият лазарет, който се помещаваше в най-големия трюм, щеше да е най-подходящ. Там имаше светлина и високо на стените електрически контакти, където биха могли да включат електрически радиатор.
Членовете на екипажа започнаха да се качват на палубата, опитвайки се да прогонят съня от очите си, и наобиколиха лежащия в безсъзнание мъж. Филипов стана и ги огледа.
— Мартин, покажи им часовника.
Часовникът тръгна наоколо, съпроводен с мърморене и кимане.
— С парите за този часовник човек може да си купи „Кадилак“ – каза Филипов. – Този тип е паралия. – Той отново ги огледа. – Това значи, че трябва да се откажете от бостънската отпуска, но от това може да се изкарат сериозни пари.
— Пари? – попита Дуейн Смит, помощник-капитанът. – Под формата на възнаграждение?
— Възнаграждение? Дръжки! Никое възнаграждение няма да може да се сравни с онова, което можем да получим, ако подходим другояче.
— Как другояче? – попита Смит.
— Откуп.
17.
Филипов стоеше над люка на лазарета, вторачен в тайнствения мъж, заключен за кнехта в дъното на трюма. Мъжът беше при тях от десет дни, но сега те не знаеха повече за него, отколкото в деня, когато го издърпаха на борда. Тоест нищо. Мъжът, изглежда, спеше, но Филипов не беше сигурен. През първите няколко дни, след като го бяха извадили от водата, изглеждаше изпаднал в нещо като дълбок ступор. Това можеше да се очаква, след като едва не беше умрял от хипотермия. Бяха се грижили добре за него: гледаха да му е топло, превързаха раните и счупената става на пръста, настаниха го удобно. След това изкара три дни с висока температура, което също не беше изненадващо. Но екипажът взе да нервничи, защото се тревожеше, че ако ги спре Бреговата охрана и се качи на борда, всичко ще свърши.
За да намали този риск Филипов беше отклонил „Мънибол“ отвъд полуостров Скудик, дълбоко в най-дивото крайбрежие на Съединените щати – Източен Мейн с неговите хиляди необитаеми острови, заливи и устия на реки. Филипов добре познаваше крайбрежието и навиците на Бреговата охрана. От дни се мотаеха от плитък залив в плитък залив, като се държаха настрана от морските пътища и плаваха само нощем. Но атмосферата на борда си остана кисела, особено след като температурата на тайнствения мъж спадна и той, изглежда, започна да се оправя, ала така и не се разприказва. Не каза и дума. Сякаш беше умствено увреден, което не беше изключено, след като едва не се беше удавил. Обаче в няколкото случая, когато Филипов имаше възможност да надникне в ясните му очи, видя там бдителна интелигентност. Почувства със стомаха си, че съзнанието на този тип е будно. Защо тогава не искаше да говори? Какво е правил във водата? Откъде бяха раните му? Сякаш го беше нападнала мечка: дълги и дълбоки драскотини, разкъсвания и следи от ухапвания.