Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

От онази нощ им останаха сълзите – на майката и дъщерята.

И разказът на майката.

Разказа й всичко. За това как е била отвлечена на нейната възраст от варварина Тачам Ноян. За изпълнените със страх години от живота й в планините, на границата със смъртта. За освобождаването й от търговците на роби. За преживяното в Кримския дворец. За промяната в съдбините й, за Гюлдане султан, която я приела като свое дете, за Айбала хатун, която мислела за своя по-голяма сестра и я изпратила в Истанбул. За мъките в харема. За глада, боя, пак глада, за шипковата тояга на Сюмбюл ага. За деянията на Гюлбахар. За риска почти да намери смъртта си, но да бъде забелязана от баща й. За подхвърлената в банята змия, която е трябвало да я убие. За страховете си, за радостите, за песните, за красивите думи, които й говорел баща й. За това как Александра Анастасия Лисовска се превърнала в Хюрем... За всичко.

Денят вече беше настъпил, когато майка й каза:

– Това е историята ми, красива принцесо. Страхувах се, но не го показвах. Душата ми плачеше – лицето ми се смееше. Вървях по ръба на пропастта – не гледах надолу. Опасностите станаха мои спътници. Когато станах съпруга на Сюлейман хан, когато го дарих с принцове и принцеса, помислих, че всичко вече ще приключи и няма да има повече заплахи. А то – колкото повече се издигал човек, толкова повече растели и те. Сега се страхувам още повече. По онова време можех да загубя само собствения си живот. А сега, дъще – четири!

– Никога ли не си се връщала у дома?

– Върнах се. Да потанцувам с пеперудите. На всичкото отгоре, заведе ме Тачам Ноян.

– Варваринът, който те похити ли?

– Съдбата пожела да превърне варварина в мой баща, Михримах. А жертвата му – в негова дъщеря.

– Как може да смяташ за свой баща някой, който те е отвлякъл?

Засмя се от сърце на яда в гласа на дъщеря си.

– Не го смятам. Имам го за баща. Когато ме отвлече, преобърна живота ми надолу с главата, но откакто се превърна в мой баща, виж къде ме доведе. Ако не беше татко Тачам, нямаше да има нито Хюрем, нито Михримах.

– Този варварин ти е сторил добро с това, че те е отвлякъл? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Тонът на Михримах не издаваше изненада.

Майка й замълча. После промълви:

– Не знам... Изглежда, си е платил греха с това, че от Александра създаде Хюрем. Когато се роди Хюрем, той приключи с Александра.

– Какво стана после? Искам да кажа, като се върна на село.

– Нищо! Не беше останало нито селото, нито къщата ни. Всичко беше пометено. Дори вятърът в ливадите беше притихнал. И пеперудите се бяха разбягали. От нашата къща бяха останали само тези неща. Сложих ги в една торба и ги нарекох „чеизът на Александра“. Ето, тази торба донесох от степите на баща ти Сюлейман хан като чеиз.