Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Корубана избяга и този разказ не споменава дали е лежала дълго в бърлогата си сред злоба и страдание, дали през бавните мрачни години се е изцелила, възстановявайки гроздовете от очи, докато мъртвешки глад я тласне отново да изтъче страховитите си примки из доловете на Планините на Сянката.
Сам остана сред пущинака. Докато вечерта на Безименната страна се спускаше над полесражението, той пропълзя към господаря си.
— Господарю, мили господарю — промълви той, ала Фродо не отвърна. Както бе тичал страстно напред, обзет от радост, че е свободен, Корубана го бе догонила със страховита бързина и светкавично бе впила жилото си в шията му. Сега той лежеше пребледнял и нито чуваше, нито помръдваше.
— Господарю, мили господарю! — повтори Сам и зачака сред безкрайната тишина, ала напразно се вслушваше.
После трескаво разсече омотаните въжетата притисна ухо към гърдите и устата на Фродо, но не откри и искрица живот, не долови и най-лек трепет на сърцето. Дълго разтрива ръцете и нозете на господаря си, притискаше длан към челото му, ала навсякъде срещаше само студ.
— Фродо, господин Фродо! — извика той. — Не ме оставяйте сам! Вашият Сам ви вика. Не отивайте там, където не мога да ви последвам! Събудете се, господин Фродо! О, събудете се, Фродо, божичко, божичко! Събудете се!
Обзе го гняв и търчейки бясно около тялото на господаря си, той взе да сече въздуха, да блъска камъните с предизвикателни крясъци. Но след малко се върна и се приведе да огледа сред здрача бледото лице на Фродо. И изведнъж разбра, че е попаднал във видението, което му бе разкрило огледалото на Галадриел в Лориен: дълбоко заспал, Фродо лежи с пребледняло лице под огромна черна канара. Поне тогава бе мислил, че е заспал.
— Мъртъв е! — каза той. — Не е заспал, мъртъв е! И докато ги изрече, думите сякаш ускориха действието на отровата и му се стори, че лицето придобива мътнозелен оттенък.
Черно отчаяние се стовари върху му. Сам се преви до земята и метна над главата си сивия плащ, нощ падна в сърцето му и всичко изчезна.
Когато най-сетне мракът се разсея, Сам се озърна и наоколо имаше само сенки, ала не би могъл да каже колко минути или часове са се провлачили през света. Все още бе на същото място и мъртвият господар все тъй лежеше край него. Планините не бяха рухнали, земята не бе загинала.
— Що да сторя, що да сторя? — възкликна той. — Нима не е имало смисъл да идвам с него чак дотук?
И тогава в спомените долетя собственият му глас, изричащ слова, които навремето, в началото на пътуването, и сам бе разбрал: „Имам нещо да сторя преди края. Трябва да издържа докрай, сър, разбирате ли?“
— Но що мога да сторя? Нима да оставя мъртвия господин Фродо непогребан навръх планината и да си вървя у дома? Или да продължа? Да продължа? — повтори той и за миг се разтърси от съмнение и страх: — Това ли трябва да сторя? И да го изоставя?
И най-после той зарида, върна се към Фродо и изпъна тялото му, скръсти хладните ръце на гърдите му и го обви в плаща; от едната му страна положи собствения си меч, от другата — тояжката, подарък от Фарамир.
— Щом трябва да продължа — каза той, — значи ще трябва да взема меча ви, ако разрешите, господин Фродо, ала ще оставя този да лежи край вас, както е лежал край стария крал в могилата; имате си и хубавата митрилна ризница от стария господин Билбо. А пък звездната стъкленица, господин Фродо, ми я дадохте на заем и тя ще ми трябва тепърва, защото ме чака само мрак. Не я заслужавам, Владетелката я даде на вас, но дано да разбере. Вие разбирате ли ме, господин Фродо? Трябва да продължа.
Ала не можеше да си тръгне, все още не можеше. Бе коленичил, стискаше ръката на Фродо и нямаше сили да я пусне. Времето летеше, а той продължаваше да стои на колене, стиснал ръката на господаря си, и в сърцето му се разгаряше спор.
Потърси сили да се изтръгне и да поеме на самотно пътешествие… за мъст. Само да се изправеше, сетне яростта щеше да го води из пътя чак докрай света, докато най-после настигне Ам-гъл. И Ам-гъл щеше да умре в някой мрачен ъгъл. Но не това му предстоеше. Не би си струвало за това да изоставя господаря. Така нямаше да го върне. Нищо не можеше да го стори. По-добре и двамата да умрат заедно. Това също бе самотно пътешествие.
Той погледна към бляскавото острие на меча. Помисли си за местата, където ще намери черен ръб, а отвъд него — пустота и падение към нищото. Не, натам нямаше бягство. Това означаваше да не стори нищо, даже да не скърби. „Що да сторя тогава?“ — отново се провикна той и сега му се стори, че ясно разбира жестокия отговор: да издържи докрай. Пак самотно пътешествие, най-страшното от всички.