Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Ще минат дни, докато си пробием път по тоя начин — каза той. — Какво да правим? Връщат ли се очите?
— Не, не се виждат — отвърна Фродо. — Но все още усещам, че ме гледат или мислят за мен — може би кроят нов план. Ако тая светлина изгасне, няма да ги чакаме дълго.
— Тъкмо накрая да попаднем в капана! — горчиво възкликна Сам и гневът му засенчи умора и отчаяние. — Като мушици в паяжина. Дано по-скоро проклятието на Фарамир да настигне онзи Ам-гъл!
— Това сега няма да ни помогне — каза Фродо. — Хайде! Да видим какво ще постигне Жилото. Нали е елфически кинжал. В мрачните клисури на Белерианд, където са го изковали, е имало мрежи на ужаса. Но ти ще трябва де стоиш на стража и да ме пазиш от очите. Хайде, вземи звездната Стъкленица. Не бой се. Дръж я високо и наблюдавай!
Фродо пристъпи към огромната сива мрежа и я посече с широк замах, зърна как лютото острие бързо прелетя през ред плътно преплетени нишки и мигом отскочи назад. Обгърнат от синкав блясък, мечът ги сряза като откос свежа трева, въжетата отлетяха настрани, сгърчиха се и увиснаха безпомощно. В мрежата зейна широк процеп.
Фродо удряше и удряше, докато паяжината се раздра докъдето можеше да стигне, а горната част се разлюля като дрипа под напора на нахлуващия вятър. Примката бе разкъсана.
— Ела! — изкрещя Фродо. — Напред! Напред!
Изведнъж го изпълни докрай дива радост, че се е изтръгнал от дъното на отчаянието. Главата му се завъртя като от буйно вино. Без да спира да крещи, той се втурна навън.
За очите му, минали през бърлогата на нощта, тия мрачни земи изглеждаха светли. Огромните облаци пушек се бяха надигнали и изтънели. Отминаваха последните часове на мрачния ден, червеното зарево на Мордор бе помръкнало сред навъсен здрач. Ала на Фродо му се струваше, че вижда утро, изпълнено с внезапна надежда. Бе стигнал почти до върха на стената. Само още малко нагоре. Проходът Сирит Унгол бе пред него — неясен прорез в черния хребет, ограден от мрачно забити в небето скални остриета. Само един кратък устрем, един последен бяг и щеше да мине отвъд!
— Проходът, Сам! — изкрещя той, без да обръща внимание на пронизителния си глас, който, освободен от задухата на тунела, сега звучеше високо и волно. — Проходът! Тичай, тичай и ще минем — ще минем, преди някой да ни спре!
Сам го сподири с цялата си сила, която можеше да изстиска от нозете си, ала макар и да се радваше на свободата, той бе неспокоен и тичешком се озърташе към черния свод на тунела, очаквайки със страх да зърне очите или някаква невъобразима фигура да се втурне подир тях. И той, и господарят му знаеха твърде малко за хитрините на Корубана. Нейното леговище имаше много изходи.
Тя живееше тук открай време — злокобна твар с формата на паяк, досущ като ония, що някога са живели в Западните земи на елфите, потънали днес под морските вълни, като ония, с които се бил Берен из Планините на ужаса в Дориат и тъй в древни времена стигнал до Лутиен на зелената поляна сред дъбравата, огряна от лунна светлина. Как е стигнала Корубана дотук, бягайки от гибелта си — това не разказва ни една легенда, защото малко легенди са оцелели от Мрачните години. Но още бе тук тя, дошла преди Саурон и преди първия камък на Барад-дур; и не служеше никому, освен на себе си, пиеше кръвта на елфи и хора, подпухваше и тлъстееше от непрестанна жажда за нови пиршества, плетеше сенчести мрежи; всичко живо ядеше тя, а бълваше мрак. Надлъж и шир, от Ефел Дуат до източните хълмове, до Дол Гулдур и твърдините на Мраколес се бе разселило от долина на долина издребнялото й люпило — безродни потомци на жалки съпрузи, нейни собствени изчадия. Но никой не можеше да съперничи с нея, Великата Корубана, последна рожба на Унголиант, дошла да стъписа нещастния свят.
Още преди години я бе съзрял Ам-гъл — Смеагол, който тършуваше из всички мрачни дупки и в отдавна отминали дни се бе преклонил пред нея, бе я обожествил и сред умората на дългите пътища мракът на нейното зло неизменно крачеше край него, за да го заслони от светлина и разкаяние. Бе обещал да й доведе храна. Ала нейната алчност беше различна от неговата. Тя нито знаеше, нито се интересуваше от кули, пръстени или каквото и да било, сътворено от ум и ръка; за другите желаеше само смърт телом и духом, а за себе си — ненаситно лаком живот, все по-издут и подпухнал, додето планините изгубят сила да я удържат и мракът — да я укрива.