Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Раздвижи меча в ножницата. След минута щеше да го изтегли и тогава…
Раздаде се дива глъч, врява и смях, сякаш надигаха нещо от земята. „Я хой! Я хари хой! Вдигай! Вдигай!“
Сетне нечий глас изрева:
— А сега марш! По прекия път. Обратно към Подземието под Портата! Както личи, днес Оная няма да ни безпокои.
Цялата банда от орки се раздвижи. Четирима в средата носеха тялото на раменете си. „Я хой!“
Бяха взели тялото на Фродо. Отиваха си. Не можеше да ги настигне. И все пак продължаваше да се тътри напред. Орките бяха достигнали тунела и влизаха навътре. Първи минаха четиримата с товара, а зад тях избухна боричкане и блъсканица. Сам наближаваше. Изтегли меча и в треперещата му десница заигра синъо сияние, ала те не го забелязаха. Докато се задаваше задъхан, последният от тях изчезна в черния отвор.
За миг постоя запъхтян, с ръка на гърдите. Сетне прокара ръкав по лицето си да избърше мръсотия, пот и сълзи.
— Проклети мръсници! — възкликна той и се хвърли подир тях в мрака.
Тунелът вече не изглеждаше много тъмен, по-скоро сякаш бе минал от лека омара в гъста мъгла. Умората растеше, ала волята му все повече укрепваше. Стори му се, че малко напред различава светлината на факли, но колкото и да се напрягаше, не успя да ги догони. Орките се движат бързо из тунелите, а този познаваха добре; въпреки Корубана често им се налагаше да го използуват като най-пряк път през планините до Мъртвия град. Не знаеха в кое далечно време е бил издълбан главният тунел и широкият кръгъл кладенец, където от векове обитаваше Корубана; те сами бяха издълбали множество отклонения от двете страни, за да заобиколят леговището, търчейки напред-назад по заръка на господарите си. Тази нощ нямаха намерение да ходят далече, но бързаха да открият страничен коридор, който да ги отведе назад, към стражевата кула на зъбера. Повечето ликуваха, зарадвани от това, което бяха открили, и както им е обичаят, крещяха и бръщолевеха тичешком. Сам дочуваше в натежалия въздух тези безжизнени, груби гласове измежду останалите различни два — по-гръмки и по-близки. Водачите на двата отряда, изглежда, тичаха последни и спореха в движение.
— Не можеш ли да накараш сганта си да прекрати тази гюрултия, Шаграт? — изръмжа единият глас. — Само Корубана ни липсва сега.
— Давай, Горбаг! Половината шум ти го вдигаш — отвърна другият. — Нека се веселят момчетата! Засега няма какво да се плашим от Корубана, мисля. Изглежда, че е седнала на гвоздей — няма да плачем за това я! Не видя ли каква мръсотия се влачеше чак до проклетата й дупка? Остави ги да се смеят, всеки им запушва устата. Най-сетне ни се усмихна късметът — намерихме каквото иска Лугбурз.
— Лугбурз го иска, а!. Какво е то, как мислиш? Прилича ми на елф, ама е дребновато. Какво има да му се плашат на такова животинче?
— Не знам, ще трябва да го поогледаме.
— Охо! Значи не са ти казали какво да чакаш? Не ни казват всичко, нали? И половината не ни казват. Но и те могат да грешат, дори и Върховните.
— Шт, Горбаг! — Гласът на Шаграт затихна дотолкова, че дори удивително изостреният слух на Сам едва долавяше думите му. — Може и да грешат, но имат очи и уши навсякъде, сигурно ги има и между моите хубавци. Но няма съмнение, нещо ги тревожи. Както казваш, Назгулите долу са се стреснали, Лугбурз също. Без малко да се промъкне някой.
— Без малко, казваш! — обади се гласът на Горбаг.
— Добре де — рече Шаграт, — после ще приказваме. Изчакай да стигнем Подземния проход. Там има местенце, където можем да си поговорим, докато момците продължават напред.
След малко Сам видя факлите да изчезват. После се раздаде грохот и както тичаше напред, чу тежък удар. Доколкото можеше да определи, орките бяха завили по същия отвор, който двамата с Фродо бяха заварили запушен. И сега го запречваше скала.
Огромният камък преграждаше пътя, ала орките някак си бяха минали отвъд — дочуваше гласовете им от другата страна. Те продължаваха да тичат все по-дълбоко и по-дълбоко из недрата на планината, устремени към кулата. Отчаяние обхвана Сам. Те отнасяха тялото на господаря му за някаква скверна цел, а той не можеше да ги последва. Блъскаше каменния блок, натискаше го, хвърляше се отгоре му, ала преградата не се поддаваше. Сетне наблизо, или поне така му се стори, отново заговориха гласовете на двамата водачи. Той застина неподвижно и се вслуша с надеждата да узнае нещо полезно. Може би Горбаг, чието място, изглежда, беше в Минас Моргул, щеше да излезе и тогава имаше надежда да се вмъкне навътре.
— Не, не знам — изрече гласът на Горбаг. — Никой не може да лети тъй бързо, както пристигат заповедите. Но аз не си пъхам носа в тая работа. Така е по-безопасно. Брр! Тръпки ме побиват от тия Назгули. С един поглед ти одират кожата и те оставят вкочанен в отвъдния мрак. Но Той ги харесва, сега те са му любимците, тъй че няма какво да роптаем. Казвам ти, не е шега работа да служиш долу в града.