Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Но този копнеж бе отминал, отдавна вече гладуваше тя в потайната си бърлога, а силата на Саурон растеше и нито слънчев лъч, нито жива твар дръзваше да наближи границите му, градът в долината бе мъртъв, нямаше хора и елфи, само окаяни орки идваха насам. Мизерна храна, а отгоре на туй плашлива. Но тя трябваше да се храни и колкото и да се стараеха да дълбаят нови разклонени тунели под прохода и кулата, тя все намираше начин да ги издебне. Ала копнееше за по-крехко месо. И Ам-гъл го доведе.
„Ще видим, ще видим — честичко си повтаряше той, щом го налегнеше мрачно настроение по опасния път от Емин Муил към Моргулската долина. — Ще видим. Може би. О, да, може би ще го намерим. Когато тя захвърли кости и дрехи, ще си вземем Безценното, наградата за горкия Смеагол, дето й води хубава мръвка. И ще спасим Безценното, както обещахме. О, да. И като го спасим, ще й дадем да разбере. О, да, тъпкано ще й го върнем, безценни. На всички ще си върнем!“
Тъй си бе мислил той в едно дълбоко спотаено кътче на лукавия си ум, което още се надяваше да укрие от нея, дори когато отново се бе завърнал да й се поклони доземи, докато спътниците му спяха.
Колкото до Саурон, той знаеше къде се спотайва тя. Харесваше му мисълта, че още е там, прегладняла, но с незатихваща злоба и пази древния път на земите му по-сигурно от всеки друг страж, когото би могъл да сложи на прохода. Е, орките бяха полезни роби, но той ги имаше в изобилие. Ако от време на време Корубана спипа някого, за да си поддържа апетита — наздраве! И без него може. А понякога, както човек подхвърля лакомство на котката си (нарича я своя, ала не й дължи нищо), Саурон пращаше нататък пленниците, с които нямаше какво да прави — заръчваше да ги отведат в бърлогата и сетне да му разправят как си е поиграла.
Тъй живееха двамата, наслаждаваха се на собственото си коварство и не се бояха от щурм, ни от призраци, ни от какъвто и да било край на скверната си власт. До днес и муха не се бе изтръгвала от мрежите на Корубана — и тъкмо затуй толкоз люто я мъчеха сега и ярост, и глад.
Но бедният Сам не знаеше нищичко за бедата, която бяха разбудили, само в душата му се надигаше страх от някаква невидима заплаха, страхът се превръщаше в товар и той едва тичаше, а в краката му сякаш се наливаше олово.
Ужас го обкръжаваше отвсякъде, напред в прохода дебнеха врагове, а господарят му, обзет от безумие, се бе втурнал презглава насреща им. Откъсвайки очи от сянката назад и дълбокия здрач под скалата отляво, той се вгледа напред и видя две неща, които засилиха отчаянието му. Мечът, който Фродо не бе прибрал в ножницата, сияеше със синкав пламък, в прозорчето на кулата още трепкаше червената светлина, макар че небето зад нея бе притъмняло.
— Орки! — промърмори той. — Както сме хукнали, доникъде няма да стигнем. Орки се навъртат наоколо, че и по-лоши твари. Сетне старият навик да се прикрива го накара бързо да стисне в юмрук безценната Стъкленица, която продължаваше да носи. 3а момент ръката му засия с пламъка на живата кръв, после той напъха издайническата светлина в джоба на гърдите си и придърпа отгоре елфическия плащ. Опита да ускори крачка. Господарят постепенно се отдалечаваше, вече го бе изпреварил с двадесетина крачки и летеше като сянка, скоро щеше да се изгуби от поглед сред този сив свят.
Едва Сам бе успял да скрие светлината на звездната стъкленица и злото връхлетя. Малко напред и наляво той изведнъж зърна от черна сенчеста дупка в канарата да се измъква най-отвратителната фигура, която някога бе виждал, по-ужасяваща от видение на кошмарен сън. Приличаше на паяк, но бе по-чудовищна и по-страшна от грамадните хищници — в безсмъртните й очи блестеше злобна мисъл. Същите очи, които бе смятал за усмирени и победени, сега пламтяха насреща с гибелна светлина, струпани на гроздове върху изпъкналата глава. Тя имаше грамадни рога, а зад късата шия се издуваше грозното й тяло, подпухнала исполинска торба, която се люшкаше и провисваше между краката; огромното туловище бе черно, осеяно с морави белези, ала отдолу коремът бе лъскаво блед и от него се носеше смрад. Краката й бяха прегънати в едрите възлести стави високо над гърба, осеяни с косми като стоманени шипове, и завършваха с ноктести лапи.
Щом извлече мекото си мляскащо тяло и сгънатите му крайници от горния изход на бърлогата, тя се втурна напред с ужасна бързина ту тичайки на попукващите си нозе, ту политайки с внезапни отскоци. Намираше се между Сам и господаря му. Или не бе видяла Сам, или го отбягваше засега като носител на светлината и насочваше цялото си внимание към една жертва — към Фродо, който, лишен от Стъкленицата, тичаше нехайно нагоре по пътеката, без да усеща дебнещата заплаха. Тичаше бързо, ала Корубана бе по-бърза, с няколко скока щеше да го настигне.