Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Светът се измени и всеки миг бе изпълнен с часове размисъл. Веднага забеляза, че слухът му се е изострил, а зрението е помръкнало, но не както в бърлогата на Корубана. Предметите наоколо не бяха мрачни, а замъглени, сред смътния сив свят той оставаше самотен като дребна и твърда черна скала, а натегналият на левицата му пръстен бе като кръг от нажежено злато. Съвсем не се чувствуваше невидим, по-скоро сякаш единствено той бе ужасяващо разкрит; знаеше, че едно око го търси нейде из пущинака.
Дочу пукота на камъни и шепота на водите в далечната Моргулска долина, далече под скалите долови бълбукащите стонове на Корубана, диреща пипнешком пътя си из някакъв задънен тунел, чу гласове от бойниците на кулата, чу крясъците на орките, излизащи от тунела, в ушите му оглушително затътна тропотът и пискливата глъч на идващите отсреща орки. Той се сви под канарата. Но те наближаваха като призрачен отряд, като неясни фигури в мъглата, като страшни сънища с бледи пламъчета в ръце. И го отминаха. Той се просна на земята, помъчи се да пропълзи настрани и да се скрие в някоя пролука.
Ослуша се. Орките от тунела бяха забелязали слизащите и сега двете групи тичаха и крещяха. Чуваше ги ясно и разбираше какво казват. Може би Пръстенът даваше дар да се разбират езиците или пък просто познаваше слугите на своя Саурон и при нужда превеждаше мислите им. Несъмнено мощта му бе нараснала неимоверно с наближаването на местата, където бе изкован; ала едно не можеше да даде — смелост. Сам мислеше само как да се прикрие, да залегне, докато всичко затихне отново, продължаваше напрегнато да се вслушва. Не можеше да определи откъде долитат гласовете, думите сякаш отекваха досами ушите му.
— Ехей! Горбаг! Какво дириш нагоре? Омръзна ли ти вече войната?
— Кротувай, дръвнико. Ти какво дириш, Шаграт? Омръзна ли ти да се спотайваш тук? Да не си решил да слезеш към сраженията?
— Ти кротувай. Аз командувам този проход. Тъй че говори учтиво. Какво ще докладваш?
— Нищо.
„Хай! Хай! Йой!“ Крясъци прекъснаха беседата на водачите. По-надолу орките бяха забелязали нещо. Затичаха натам. Останалите последваха примера им.
— Хай! Ехей! Тук има нещо! Лежи досами пътя. Шпионин, шпионин!
Раздаде се гъгнивото ръмжене на рогове и безредно залаяха гласове.
Страхотно вълнение изтръгна Сам от унеса. Бяха видели господаря му. Какво щяха да сторят? Бе чувал вледеняващи кръвта разкази за орките. Не можеше да търпи. Скочи на нозе. Отхвърли настрани Задачата и всичките си решения заедно със страха и съмненията. Сега знаеше къде е било мястото му и къде му се полага да бъде — до господаря си, макар да не си представяше що може да направи. Втурна се към Фродо — надолу по стъпалата, по пътеката.
„Колцина са? — помисли той. — От кулата трябва да са поне тридесет-четиридесет, а отдолу сигурно още повече. Колко ще мога да убия, преди да ме повалят? Щом извадя меча, ще видят пламъка му и ще ме улучат рано или късно. Питам се дали, някога ще има песен за това — как Самознай загинал сред Високия проход и издигнал стена от трупове край господаря си. Не, никаква песен. Разбира се, че не, защото ще намерят Пръстена и вече няма да има песни. Но друго не мога да сторя. Мястото ми е край господин Фродо. Те трябва да разберат това — Елронд, Съветът на великите Владетели и Владетелки с цялата им мъдрост. Плановете им се объркаха. Аз не мога да бъда техен Носител на Пръстена. Не без господин Фродо.“
Но орките вече се бяха изгубили от замъгления му взор. Не бе имал време да помисли за себе си, ала сега осъзна, че е уморен, почти грохнал — краката отказваха да се подчинят на волята му. Крачеше прекалено бавно. Пътеката изглеждаше дълга цели мили. Къде се бяха изгубили из мъглата?
Ето ги пак! Още бяха доста напред. Рояк от фигури, струпани около нещо, лежащо на земята; неколцина се щураха насам-натам като кучета по диря. Опита се да побегне натам.
„Давай, Сам! — рече си той. — Инак пак ще закъснееш.“