Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Проклетото създание бе под нея и засега не можеше да го достигне нито с жилото, нито с лапите си. Огромният, гнило просветващ търбух висеше над Сам и зловонието едва не го зашемети. Въпреки всичко яростта му даде сили за още един удар и преди тя да се отпусне отгоре, за да го смаже заедно с нахалната му смелост, той с отчаяно усилие я посече с елфическия меч.
Но Корубана не приличаше на драконите, нямаше друго слабо място освен очите. Вековната й коруба бе покрита със струпеи и проядена от гнилоч, ала отвътре непрекъснато се трупаха слой подир слой отвратителни израстъци. Мечът разсече в нея страхотен разрез, но нямаше човешка сила, която да пробие тия гнусни гънки — дори джудже или елф да бяха изковали стоманата, дори да я стискаше десницата на Берeн или Турин. Тя се отдръпна от удара, сетне надигна корема си като огромна торба високо над главата на Сам. От раната забълбука отровна пяна. Прегъвайки крака, тя отново спусна отгоре му тежкото си туловище. Прибърза. Сам още бе на крака и като захвърли своя меч, изпъна с две ръце право нагоре елфическото острие, пронизвайки чудовищния свод; и така Корубана, тласкана от жестоката си воля, се хвърли върху острия шип с удар, който не бе по силите и на най-могъщия воин. Дълбоко, дълбоко проникна мечът, докато търбухът бавно смазваше Сам към земята.
Корубана никога не бе изпитвала такова мъчение, не бе и сънувала, че може да срещне нещо подобно в безкрайния си злобен живот. И най-храбрият воин на древен Гондор, и най-дивият пленен орк не бе устоявал на напора й по този начин, нито пък бе дръзвал да впие меча си в любимата й плът. Разтърсиха я тръпки. Бягайки от болката, тя отново се надигна, сви под себе си сгърчени крака и в конвулсия отскочи назад.
Замаян от зловонието, Сам бе паднал на колене край главата на Фродо, продължавайки да стиска с две ръце дръжката на меча. През сивата пелена пред очите си различаваше лицето на Фродо и упорито се бореше — за господаря и за да се измъкне от налетялата напаст. Бавно надигна глава и само на няколко крачки от себе си видя Корубана да се взира в него, от човката й се точеше отровна лига, зелена гной капеше изпод раненото й око. После тя приклекна, разстилайки по земята тръпнещия си търбух, разлюля огромните арки на краката си и се приготви за нов скок — този път щеше да смазва и жили до смърт. Беше забравила обичайното леко отровно ухапване, колкото да успокои борещата се плячка, сега желаеше да убива и разкъсва.
Сам също приклекна, загледан в нея, и съзря смъртта си в очите й, ала тъкмо в този миг го порази една мисъл, изречена сякаш от някакъв далечен глас, затършува с лявата ръка в пазвата и откри онова, което диреше — хладно, твърдо и истинско му се стори то в този приказен свят на ужаса, — Стъкленицата на Галадриел.
— Галадриел! — безсилно изрече той и сетне дочу далечни, но ясни гласове — възгласите на елфите, бродещи под звездите сред здрача на любимото Графство и тяхната музика, долетяла в съня му сред Залата на Огъня в дома на Елронд.
Гилтониел А Елберет!
Сетне езикът му се отпусна и гласът му изкрещя на незнаен език:
С тези думи той мъчително се изправи на нозе и отново бе хобитът Самознай, син на Бързохам.
— Ела сега, мръснице! — провикна се той. — Ти, гнусна твар, причини зло на господаря ми и ще платиш за това. Ще продължим, но първо ще ти видим сметката. Ела, ако ти се е усладило!
Сякаш докосната от мощта на неукротимия му дух, стъкленицата лумна като бяла факла в ръката му. Пламтеше като звезда, полетяла из небосвода да процепи мрака с непоносима светлина. Още никога не се бе разгарял пред лицето на Корубана такъв небесен ужас. Лъчите пронизаха наранената й глава, изпепелиха я с нетърпима болка и като страховита зараза светлината пробягна от око към око. Буря от мълнии я заслепи, страдание раздра мозъка й и тя се просна по гръб, размахвайки крака из въздуха. Сетне извърна осакатената си глава, претъркули се и запълзя крачка по крачка към отвора в мрачната канара.
Сам тръгна напред. Люшкаше се като пиян, но вървеше напред. А Корубана, победена най-сетне, сгърчена от страх, друсаше и разтърсваше туловището си в отчаяно усилие да избяга от него. Стигна до дупката и се плъзна надолу, провря се навътре в мига, Когато Сам с последен удар посече провлачените й крака и се просна на земята.