Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
„Какво? Аз самичък да ида до Съдбовния процеп и прочие? — Той тръпнеше от страх, ала решението му укрепваше. — Какво? Аз да взема Пръстена от него? Съветът му го даде.“
Ала отговорът долетя веднага: „Съветът му даде и спътници, за да не се провали мисията. А ти си последен от целия Отряд. Мисията не бива да се провали“
„Не искам да съм последен — изстена той. — Искам старият Гандалф да е тук или някой друг. Защо ме оставят да решавам самичък? Сигурен съм, че ще сбъркам. Не ми се полага да вземам Пръстена, да се пъча пред другите,“
„Но ти не се пъчиш, избраха те. Колкото до това, че не си подходящ — ами че и господин Фродо не беше, дето се вика, нито пък господин Билбо. Те не са се избрали сами.“
„Добре де, значи трябва да реша. Ще го сторя. Но съм сигурен, че ще сбъркам — друго не чакайте от Сам Майтапер.
Чакай да видим сега. Ако ни намерят тук двамата или само господин Фродо и онова Нещо е у него, е, значи Врагът ще го получи. И това ще е краят на всички ни, на Лориен, Ломидол, Графството и прочие. Войната започна и е повече от сигурно, че всичко върви както е предвидил Врагът. Няма надежда да се върна с Онова и да искам съвет или разрешение. Не, или ще седя тук, додето дойдат да ме убият над тялото на господаря и да заграбят Онова, или ще го взема и ще тръгна на път. — Той дълбоко си пое дъх. — Значи ще го взема!“
Той се наведе. Безкрайно нежно разтвори закопчалката на шията и пъхна ръка под туниката на Фродо; сетне с другата си ръка повдигна главата, целуна студеното чело и лекичко придърпа верижката над него. После главата отново се отпусна в покоя. Безметежното лице не се промени и това повече от всички други признаци убеди най-сетне Сам, че Фродо е загинал и завинаги излиза от Задачата.
— Сбогом, господарю, скъпи! — прошепна той. — Простете на своя Сам. Той ще се върне тук, когато свърши работата… ако успее. И тогава вече не ще ви изостави. Почивайте в мир, докато си дойда, и дано не ви доближи никое скверно създание! А ако Владетелката ме чува и ми даде право на едно желание, бих пожелал да се върна и пак да ви намеря. Сбогом!
После той сведе глава, надяна верижката на врата си, и тежестта на Пръстена мигом го повлече към земята като воденичен камък. Но той бавно надигна глава, сякаш товарът олекваше или в тялото му прииждаха нови сили, сетне с огромно усилие се изправи на нозе и откри, че ще може да върви. За миг надигна Стъкленицата и погледна господаря си; сега светлината пламтеше по-слабо, с меката лъчезарност на лятната вечерница, и в нейните лъчи лицето на Фродо си възвърна красивия оттенък — блед, по елфически прекрасен, като на човек, който дълго е прекарал в сянка. И с горчивата утеха на този последен поглед, Сам се обърна, скри светлината и тежко закрачи в гъстеещия мрак.
Не му оставаше много път. Тунелът бе далече назад, до Прохода нямаше и двеста ярда. Пътеката се виждаше в здрача — дълбоката бразда, покрита през безбройни векове под стъпките на минувачите, постепенно се превръщаше в каменен улей с отвесни канари от двете страни. Улеят бързо се стесняваше. Скоро Сам наближи дълга стълба с широки и ниски стъпала. Сега оркската кула мрачно се въсеше право над главата му и червеното око пламтеше. Сянката под нея го погълна. Наближаваше върха на стълбата и най-после навлизаше в Прохода.
„Вече реших“ — повтаряше си той. Ала не бе решил. Въпреки всичките си усилия да обмисли положението, сега постъпваше изцяло против характера си.
— Сбърках ли? — промърмори той. — Що трябваше да сторя? Когато стръмните стени на клисурата се сключиха около него, преди още да бе достигнал самия връх, преди да бе видял най-после пътеката, слизаща към Безименната страна, той спря и се обърна. Застинал за миг в непоносимо колебание, погледна назад. В прииждащия здрач все още се виждаше като дребно петънце входът на тунела; стори му се, че съзира и къде лежи Фродо. По земята там сякаш трептеше леко сияние или може би блестяха сълзите му, докато се взираше към каменистото възвишение, където целият му живот бе рухнал в развалини.
— Ех, ако имах право на желание, на едно-едничко желание — въздъхна той, — да се върна и да го намеря жив!
Накрая се обърна към пътя и направи няколко крачки — най-тежките и най-колебливите в живота си.
Само няколко крачки, с още няколко щеше да се спусне надолу и вече никога нямаше да види този връх. Ненадейно дочу крясъци. Застина като камък. Гласове на орки. Отпред и отзад. Тропот на тежки нозе и дрезгави викове — орките се задаваха откъм другата страна на прохода, може би откъм входа на кулата. Тропот и крясъци изотзад. Сам се завъртя. Далече долу зърна червените светлинки на факли да примигват, излизайки от тунела. Най-после ловът започваше. Черното око в кулата не бе сляпо. Обкръжаваха го. Отпред дрънченето на стомана и трепкащите пламъци на факлите бяха съвсем наблизо. След минута щяха да стигнат върха и да връхлетят към него. Прекалено бавно бе взел решението си и сега всичко ставаше безсмислено. Как можеше да избяга, да спаси себе си или Пръстена? Пръстенът. Сам не успя да долови нито мисъл, нито решение. Просто изведнъж забеляза, че е изтеглил верижката и стиска Пръстена в ръка. Право пред него в Прохода изскочиха първите орки. И тогава той го надяна на пръста си.