Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Вуйчовото голямо пътешествие ставаше през есента. Той тогава ходеше да събира борчовете и да приема нови поръчки. От Лондон до Единбург, от Единбург до Глазгоу, от Глазгоу пак в Единбург и оттам с рибарска лодка в Лондон. Разбирате, че повторното отиване в Единбург бе за негово лично удоволствие. Обичаше да отива там за една седмица само за да се види със старите си приятели и докато закуси с един, обядва с друг, вечеря с трети — ето ти, че седмицата се изтърколила.

Не знам дали някой от вас, господа, е имал случай да му поднесат обилна, гостоприемна, шотландска закуска, след това да отиде на лек обяд и да хапне няколко дузини стриди с десетина или повече бутилки бира и да завърши с една-две чашки уиски. Ако ви се е случвало подобно нещо, ще се съгласите с мен, че е нужна доста здрава глава, за да можете след това да отидете на вечеря, та и да хапнете нещо и след вечеря.

Честна дума, за вуйчо ми това беше нищо. Той така се беше тренирал, че за него това бе детинска игра. Чувал съм от него, че може да прекара кой да е ден с хората от Дънди и да се прибере у дома си, без да се клатушка. При това хората от Дънди имат такива здрави глави и такъв силен пунш, господа, каквито едва ли ще намерите между двата полюса. Чувал съм, че един човек от Глазгоу и един от Дънди се надпивали петнайсет часа, без да станат от местата си. И двамата се задъхали в една и съща минута, доколкото може да се установи, и след това малко задъхване, господа, нищо им нямало.

Една вечер, двайсет и четири часа преди да отплува за Лондон, вуйчо ми вечерял у един много отдавнашен негов приятел, общинския съветник Мак някой си, който живеел в стария град Единбург. Там били жената на съветника и трите му дъщери, и възрастният му син, и трима-четирима дебели, с рошави вежди, хитри стари шотландци. Съветникът ги поканил от уважение към вуйчо ми и за да създадат добро настроение. Вечерята била превъзходна: пушена сьомга, пушена треска, овнешка глава и саздърма от агнешки дреболии — прочуто шотландско ядене, господа — за него вуйчо ми казваше, че когато го сложели на масата, приличало му на стомаха на Купидон, — и много други неща освен това, забравил съм им наименованията, но също много вкусни. Девойките били хубави и приятни, съпругата на съветника — едно от най-симпатичните същества на този свят, а вуйчо ми бил в изключително добро настроение. Младите момичета се кискали и хихикали, възрастната дама се смеела гръмогласно, а съветникът и другите старчоци ревели през всичкото време и лицата им се зачервили. Не си спомням по колко чаши пунш от уиски изпил всеки един след вечерята, но знам, че около един часа през нощта синът на съветника се опитал да изпее първия куплет от „Били вари галон бира“ и припаднал. Но тъй като до преди половин час само вуйчо ми и той стояли над масата от махагон, вуйчо ми сметнал, че е почти време да помисли за тръгване, още повече, че пиенето почнало в седем часа, та вуйчо ми да се прибере в приличен час. Но като разсъдил, че може би не е учтиво точно тогава да си тръгне, вуйчо ми сам се провъзгласил за председател, напълнил си още веднъж чашата и станал да пие наздравица за себе си с една изящна и хвалебствена реч и изпил тоста с голям възторг. Обаче никой не се събудил. Тогава вуйчо ми сръбнал още малко този път без разводняване, да не би уискито да му се разсърди, и като грабнал шапката си, излязъл на улицата.