![Зовът на барабана [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/2/1/zovt-na-barabana-bg-download.jpg)
Зовът на барабана [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #4
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Pro Book
- ISBN: 978-619-7502-08-4, 978-619-7502-09-1
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Зовът на барабана [bg]». Краткое содержание книги:
Фрейзърс Ридж. Седна на пети и споменът се върна на огромни, грозни откъслеци.
Бриана и Клеър… и Джейми Фрейзър. Внезапно объркващият образ, който търсеше така отчаяно, се появи неканен; лицето на Бриана с широките скули, сините скосени очи над дългия прав нос. Но лицето на Бриана остаряло, бронзово, по-грубо, с по-изсечени черти, мъжки черти, изострени от опита, сини очи, които са почернели от убийствен гняв. Джейми Фрейзър.
— Проклет гадняр — каза тихо Роджър. — Шибан, проклет гадняр. Опита се да ме убиеш.
Първото чувство бе на изумление — но гневът бързо го последва.
Вече си спомни всичко; срещата на полянката, есенните листа като огън и мед и пламтящият мъж сред тях; тъмнокосият младеж — кой беше, по дяволите? Боят — докосна болезненото място под ребрата си и изкриви лице — и краят му — той лежи проснат на листата, сигурен, че ще бъде убит.
Е, не го убиха. Смътно си спомняше, че мъжът и момчето спореха над него — единият искаше да го убият, а другият не, — но не знаеше кой какво казваше. После единият го изрита отново и той не помнеше нищо повече.
А сега… огледа се. Индианците бяха запалили огън и бяха сложили над него глинено гърне. Никой не му обръщаше никакво внимание, макар да беше сигурен, че добре съзнават присъствието му.
Вероятно го бяха взели от Фрейзър и момчето — но защо? По-вероятно Фрейзър го беше дал на индианците. Мъжът с ножа му каза, че няма да го наранят. Тогава какво щяха да го правят?
Огледа се. Скоро щеше да се стъмни; сенките под дъбовете се сгъстяваха.
И какво? Ще се измъкнеш по тъмно и къде ще идеш? Единствената посока, която познаваш, е надолу. Индианците явно не му обръщаха внимание, защото бяха уверени, че няма къде да иде.
Пренебрегвайки неприятната истина на това наблюдение, той се изправи. Едно по едно. Това бе последното, което искаше да прави в момента, но мехурът му щеше да се пръсне. Пръстите му бяха непохватни и тромави, покрити със засъхнала кръв, но успя да развърже бричовете си.
Първото усещане бе на облекчение; не беше толкова зле, колкото се чувстваше. Беше много натъртен, по плахото опипване показа, че всичко е общо взето в добро състояние.
Едва когато се обърна към огъня, простото облекчение се превърна в гняв, така чист и ослепителен, че успя да прогори болката и страха. На дясната му китка имаше черен овал — отпечатък от палец, ясен и подигравателен, като подпис.
— Господи — каза много тихо. Гневът гореше силно в стомаха му. Усещаше горчивия му вкус в устата си. Погледна към склона зад себе си, не знаеше дали това е Фрейзърс Ридж.
— Чакай ме, копеле — каза под нос. — Чакайте ме и двамата. Връщам се.
Не веднага обаче. Индианците му позволиха да сподели храната им — нещо като яхния, която загребваха с ръце въпреки че бе почти вряла, — но иначе не му обръщаха внимание. Той се опита да говори с тях на английски, на френски — дори на малкото немски, който знаеше, но не получи отговор.
Обаче преди да легнат, го вързаха; глезените му бяха омотани, а на врата му сложиха примка, вързана за китката на един от тях. Дали от безразличие, или защото нямаха, но не му дадоха одеяло и той цяла нощ трепери, свит близо до гаснещия огън.
Не мислеше, че ще може да заспи, но спа, изтощен от болката. Спа неспокойно обаче, сънува жестоки, несвързани сънища, прекъсвани от постоянното усещане, че го душат.
На сутринта тръгнаха отново. Този път не беше на коня, а вървеше, колкото можеше по-бързо; примката остана да виси на врата му, но едно късо въже свързваше китката му към хамута на един от конете. Препъваше се и падна няколко пъти, но успя да се изправи въпреки синините и болките в мускулите. Имаше чувството, че просто ще го влачат, ако не се изправи.
Те пътуваха на север; ориентира се по слънцето. Не че това му помогна много, тъй като нямаше представа откъде са го взели. Все пак не можеха да са много далече от Фрейзърс Ридж; едва ли е бил в безсъзнание повече от няколко часа. Погледна към копитата на конете до него, опита се да прецени скоростта им. Не повече от две-три мили в час; успяваше да ги следва без голямо усилие.
Ориентири. Не знаеше къде го водят — или защо, — но ако щеше да се връща, трябваше да запомни формата на терена, по който минаваха.
Скала, висока към четиридесет фута и обрасла с храсталаци, разкривена райска ябълка, която стърчи от пукнатина в скалата като изскачащо от кутия човече, покрита с ярки оранжеви топки.