Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Тя продължи да говори. Гласът ѝ беше приятен на Далинар. Подробностите по изработката на фабриали обаче сега не бяха важни за него. Грижа го беше. Трябваше да е така. И за Навани, и за потребностите на кралството.
Просто не можеше точно сега. Обмисляше подготовката за похода в Пустите равнини. Как да опази Превръщателите от погледите на хората, както те предпочитаха. Чистотата не биваше да създава трудности. Колко писари трябваше да води. Коне. Оставаше само една седмица и Далинар беше готов с повечето неща, например с изграждането на подвижните мостове и изчисленията по снабдяването. Но винаги имаше какво още да се предвиди.
За нещастие, не можеше да предвиди най-голямата променлива, не и с точност. Не знаеше с колко войска ще разполага. Зависеше от това кои Върховни принцове щяха да се съгласят да тръгнат с него, ако изобщо някой се съгласеше. Оставаше по-малко от седмица, а той още не знаеше със сигурност дали някой ще дойде.
Най-голяма полза ще имам от Хатам, размишляваше Далинар. Той води стегната войска. Само Аладар да не беше взел така твърдо страната на Садеас; не мога да разбера този човек. Танадел и Бетаб… Бурите да го отнесат, да взема ли техните наемници, ако някой от двамата се съгласи да дойде? Такива войници ли искам? А смея ли да откажа дори едно копие, което идва при мен?
— Няма да получа от теб хубав разговор тази вечер, нали? — попита Навани.
— Не — призна Далинар. Стигнаха в основата на Иглата и поеха на север. — Съжалявам.
Навани кимна и той видя как маската ѝ се пропуква. Говореше за работата, колкото да говори за нещо. Далинар спря до нея.
— Знам, че те боли — меко рече той. — Но ще попремине.
— Тя не ми позволяваше да ѝ бъда майка, Далинар — каза Навани, вгледана в далечината. — Знаеш ли това? Сякаш… сякаш щом стана девойка, Ясна вече нямаше нужда от майка. Опитвах да се сближа с нея, а срещах такава студенина, все едно самото ми присъствие ѝ напомняше, че някога е била дете. Какво стана с малкото ми момиченце, което задаваше толкова много въпроси?
Далинар я придърпа към себе си. Благоприличието можеше да върви в Преизподнята. Наблизо телохранителите се разшаваха и се обърнаха на другата страна.
— Ще ми отнемат и сина — прошепна Навани. — Опитват се.
— Аз ще го защитя — обеща Далинар.
— А кой ще защити теб?
Далинар нямаше отговор на този въпрос. Да каже, че телохранителите ще свършат тази работа, звучеше изтъркано. Не това го питаше Навани. Кой ще те защити, когато убиецът се върне?
— Почти ми се иска да се провалиш. Като удържаш единството на кралството, ти се превръщаш в мишена. Ако всичко просто рухне и отново се разделим на княжества, може би той ще ни остави на мира.
— И тогава ще дойде бурята — тихо каза Далинар. Дванадесет дни.
Навани най-сетне се отдръпна, кимна и възвърна самообладанието си.
— Прав си, разбира се. Просто… за пръв път ми е. Да се справям с това. Как успя, когато Шшшш умря? Знам, че я обичаше, Далинар. Не е нужно да отричаш заради мен.
Далинар се умълча. Първия път. Загатване, че смъртта на Гавилар не я е съсипала. Навани никога не беше намеквала толкова открито за… трудностите между нея и Гавилар.
— Съжалявам — каза тя. — Толкова труден ли беше въпросът, заради това кой го задава? — Прибра кърпичката, с която попиваше очите си. — Извини ме. Знам, че не искаш да говориш за нея.
Не че въпросът беше труден. Далинар не помнеше съпругата си. Странно, можеше със седмици да не забелязва тази празнота в спомените си, промяната, която бе откъснала част от него и после бе затворила раната. Без никакво чувство при споменаването на името ѝ, което той не можеше да чува.
Най-добре да говори за друго.
— Не мога да не заключа, че убиецът е замесен във всичко това, Навани. Бурята, която се задава, тайните на Пустите равнини, дори Гавилар. Брат ми знаеше нещо и не го сподели с никого от нас. — Трябва да намериш най-важните думи, които човек може да каже. — Бих дал почти всичко да разбера какво е то.
— Предполагам. Ще се върна към тогавашните ми дневници. Може да е казал нещо, което да ни даде следа. Но те предупреждавам, че съм се вглеждала в тези записи десетки пъти.
Далинар кимна.
— Както и да е, днес си имаме грижа. Те са нашата цел днес.