Зовът на барабана [bg]

Скърцане на дъски и миризма на трюм. Ослепяващо слънце през стъклени прозорци. Лицето на Бонет и дишането на китовете в мъглата, малко момченце на име… на име…

Ръце, стиснати в тъмното и миризма на хмел. За да те почитам с тялото си…

Бри. Бриана. Студена пот се спусна по бузата му и мускулите на челюстта му го заболяха от стискането. Образите подскачаха из ума му като мухи. Лицето ѝ, лицето ѝ, не трябва да го пуска да си отиде!

Не нежно, не нежно лице. Прав нос и студени сини очи… не, не студени…

Ръка на рамото му го изтръгна от измъченото преследване на спомените и го върна в настоящето. Беше индианец, с нож в ръка. Скован от объркване, Роджър просто го гледаше.

Индианецът, на средна възраст, с кост в черната коса, изглеждаше като човек, който не си поплюва. Хвана Роджър за косата и наклони главата му напред-назад, като го оглеждаше критично. Объркването се изпари, когато Роджър си помисли, че всеки миг ще го скалпират.

Хвърли се назад и изрита индианеца в коленете. Мъжът се преви и извика от изненада, а Роджър се претърколи, скочи и хукна да се спасява.

Тичаше като пиян паяк, с разкрачени крака и залитайки към дърветата. Сенки, убежище. Зад него се чуха викове и шум от бягащи по листата крака. После нещо го препъна и той се просна по очи с тътен.

Изправиха го, преди да си е поел дъх. Нямаше смисъл да се бори; те бяха четирима, включително онзи, когото беше изритал. Сега той се приближаваше куцукайки, още държеше ножа.

— Няма нарани те! — каза намръщено. Зашлеви Роджър през лицето, после се наведе и отряза връвта на китките му. Изсумтя силно, обърна се и тръгна към конете.

Двамата мъже, които държаха Роджър, веднага го пуснаха и се отдалечиха. Оставиха го да се олюлява като фиданка на вятъра.

Чудесно — помисли си той унило. — Не съм мъртъв. Какво става, по дяволите?

Като не получи отговор отникъде, той прокара ръка по лицето си и откри няколко рани, които беше пропуснал. После се огледа.

Стоеше на малка поляна, обграден от огромни дъбове и други оголели дървета; земята бе покрита с кафяви и жълти листа, а катеричките бяха оставили купчини шапчици на жълъди и черупки от ядки. Той беше в планина; наклонът на земята ясно показваше това, както студеният въздух и наситеният цвят на небето му показваха, че наближава залез.

Индианците — четирима мъже — не му обръщаха никакво внимание и устройваха лагер, без да поглеждат към него. Той облиза сухите си устни и пристъпи предпазливо към малко поточе, което бълбукаше над покрити с водорасли камъни на няколко стъпки оттам.

Напи се с вода, която беше толкова студена, че му изтръпнаха зъбите; почти всички от едната страна на устата му се клатеха, а бузата му бе дълбоко разкъсана отвътре. Изплакна лицето си с усещане за дежа вю. Малко по-рано се беше мил и пил вода в такъв студен поток, който течеше по смарагдови камъни…