Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
След като това решение биде заявено петдесетина пъти, старата дама се изправи отведнъж с много царствен вид и поиска да знае какво бе направила тя, че не й оказвали уважението, подобаващо на нейната възраст и положение, та трябвало по този начин да проси и моли племенника си, когото тя помнела около двадесет и пет години, преди той да се роди, и когото видяла с очите си, когато още нямал ни един зъб в устата? А да не споменава за своето присъствие при първото му подстригване и за своето участие в множество други церемонии в ранното му детинство, чиято изключителна важност й даваше основание да предявява права върху неговата обич, послушание и отзивчивост за вечни времена.
Докато добрата дама отправяше тези упреци към мистър Бен Алън, Боб Сойър и мистър Пикуик се бяха оттеглили за разговор насаме във вътрешната стая, гдето мистър Сойър бе зърнат на няколко пъти да докосва с устни гърлото на тъмна бутилка, под чието въздействие чертите му постепенно придобиваха ведър, дори весел израз. И накрая той изскочи от стаята с бутилка в ръка и изразявайки съжалението си, че се е проявил като глупак, предложи да пият за здравето и благополучието на мистър и мисис Уинкл, които той искал, без всякаква завист, пръв да поздрави за тяхното щастие. Чувайки това, мистър Бен Алън стана отведнъж от стола си и като сграбчи бутилката, се отзова на тоста тъй сърдечно, че лицето му потъмня почти колкото самата бутилка, защото напитката беше силна. Сетне бутилката захвана да обикаля всички, докато се изпразни, и последва толкова много стискане на ръце и размяна на любезности, че дори каменоликият мистър Мартин благоволи да се усмихне.
— А сега — рече Боб Сойър, потърквайки ръце — ще прекараме една весела вечер.
— Съжалявам — отвърна мистър Пикуик, — но трябва да се върна в странноприемницата. Не съм свикнал да се изморявам напоследък, а пътуването дотук ме изтощи.
— Но чай ще пиете, нали, мистър Пикуик? — покани го старата дама с покоряваща миловидност.
— Благодаря ви, няма да мога — отказа поканата този джентълмен.
Истината бе, че явно растящото възхищение на старата дама от мистър Пикуик бе главната причина той да си тръгне. Той се сети за мисис Бардел; и при всеки поглед, хвърлен към него от старата дама, го избиваше студена пот.
Тъй като не можаха да предумат мистър Пикуик да остане, реши се по негово предложение мистър Бенджамин Алън да го придружи при пътуването му до дома на мистър Уинкл старши и за целта да наемат екипаж, които да чака пред вратата в девет часа следващата сутрин. Тогава мистър Пикуик се сбогува и придружен от Сам Уелър, се отправи към „Буш“. Заслужава да се отбележи, че лицето на мистър Мартин бе страхотно изкривено, докато се ръкуваше със Сам при раздялата, и че той пусна една усмивка и една ругатня едновременно — признак, показващ на по-добре запознатите с особеностите на този джентълмен, че той изказва голямо задоволство от обществото на мистър Уелър и проси честта да се продължи това познанство.
— Да поръчам ли отделна стая за вечеря, сър? — запита Сам, когато бяха стигнали в „Буш“.
— Няма смисъл, Сам — отвърна мистър Пикуик. — Аз вече вечерях в кафенето и скоро ще си легна, тъй че едва ли е необходимо. Вижте какви хора има в „търговската зала“, Сам.
Мистър Уелър отиде да изпълни заръката и бързо се върна, за да съобщи, че там имало само един джентълмен с едно око и той и съдържателят пиели заедно купа греяно вино.
— Ще отида при тях — реши мистър Пикуик.
— Странна особа е тоз, едноокият, сър — забеляза Сам, докато завеждаше господаря си. — Тъй баламосва другия, съдържателя де, че оня не знае точно на краката си ли е застанал или на главата.
Човекът, за когото бе направена горната забележка, седеше в горния край на помещението, когато влезе мистър Пикуик, и пушеше голяма холандска лула, вперил окото си в кръглото лице на съдържателя: весел наглед старчок, комуто току-що бе разказал някаква чудновата история, за която свидетелствуваха разните откъслечни възклицания от рода на: „Хайде де, просто да не повярваш! Никога не съм чувал по-странно нещо! Не ми се побира в ума, че е възможно!“ и други подобни възгласи на искрено удивление, сипещи се от устата му, като поглеждаше вперилия в него едното си око човек.