Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Моят вуйчо, господа — почна търговският пътник, — беше един от най-веселите, най-приятните, най-умните хора. Съжалявам, че не сте го познавали. Но като размислих, господа, добре, че не сте го познавали, защото в такъв случай по силата на природните закони би трябвало днес или да сте мъртви, или толкова близо до смъртта, че нямаше да можете да излизате от къщи и щяхте да сте се отказали да общувате; а то значи, че щях да бъда лишен от неоценимото удоволствие да разговарям в този момент с вас. Господа, бих желал вашите бащи и майки да са познавали моя вуйчо. Те биха били страшно очаровани от него, особено уважаемите ви майки. Уверен съм в това. Ако трябва да подчертая две от многото добродетели, които той притежаваше, бих казал, че той умееше да приготовлява пунш и да пее песни след вечеря. Простете ми, че се спирам на тези меланхолични спомени за достойния покойник, но такъв човек като моя вуйчо не се среща всеки ден.

Винаги съм смятал, господа, че едно много важно обстоятелство в биографията на моя вуйчо е това, че той бе много близък приятел и другар на Том Смарт от голямата фирма „Билсън и Слъм“, Катитън Стрийт, Сити. Вуйчо ми работеше при „Тигин и Уелпс“, но дълго време пътуваше по същите места, по които пътуваше и Том. И още първата вечер, когато се срещнали, вуйчо ми обикнал Том и Том обикнал вуйчо ми. Едва минал половин час от тяхното запознанство, и те се хванали на бас на една нова шапка: кой ще направи по-хубав пунш и кой ще изпие по-бързо една кварта от него. Вуйчо ми спечелил баса по отношение на правенето, но Том Смарт го надминал в пиенето с цяла половин лъжичка. После изпили по още една кварта за здравето на единия и на другия и оттогава станали верни приятели.

На вид вуйчо ми беше малко по-нисък от среден ръст, но беше малко по-пълен от обикновеното и може би малко по-червендалест. Не сте виждали по-прелестно лице, господа, приличаше на Пънч, само че носът и брадата му бяха по-хубави. Очите му непрестанно трепкаха и блещукаха и издаваха добро настроение. А усмивката му — не някакво безсмислено хилене, а истинска, весела, сърдечна, ведра усмивка, — тя не се махваше от лицето му. Веднъж изхвръкнал от двуколката и си треснал главата на километражния камък. Останал зашеметен, а лицето му било така нашарено от струпания по пътя чакъл, че, както той казваше, ако майка му се върнела от оня свят, нямало да го познае. Наистина, като си мисля, господа, в същност сигурен съм, че тя не би могла да го познае, тъй като тя е умряла, когато вуйчо ми е бил на две години и седем месеца, и смятам, че дори да не беше историята с чакъла, тя пак би се стреснала от ботушите му с кончове, а да не говорим за доста червендалестото му лице. Както и да е, той лежал там и както много пъти съм чувал вуйчо ми да разказва, а и по думите на човека, който го вдигнал, така весело се усмихвал, като че ли бил паднал за собствено удоволствие, а когато му пуснали кръв още при първите проблясъци на слабо съживяване, той се изправил в леглото, засмял се от все сърце, целунал младата жена, която държала легена, и поискал агнешки котлет и мариновани орехи. Той много обичаше мариновани орехи, господа, и винаги казваше, че те подобряват вкуса на виното, ако се ядат без оцета.