Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Тя вдигна глава и му заговори, като го гледаше така сериозно и ласкаво, усмихваше му се през сълзи с толкова спокойна, тиха, лъчезарна усмивка и в гласа й и в самата нея се долавяше такава нежност и вълнение, че в сърцето му затрептяха най-скритите струни, а очите му се замъглиха.
— Не, Уолтър, не бих могла да го забравя. За нищо на света не бих могла да го забравя. Ти много ли си… беден?
— Аз съм скиталец — отвърна Уолтър, — който пътува по моретата, за да се прехранва. Такова е моето призвание сега.
— Скоро ли ще тръгнеш пак на път, Уолтър?
— Съвсем скоро.
Тя го погледна за миг, а после плахо мушна разтрепераната си ръка в неговата.
— Ако ме вземеш за жена, Уолтър, много ще те обичам. Ако ми позволиш да тръгна с теб, Уолтър, бих отишла с теб накрай света, без да се страхувам. Нямам от какво да се отказвам заради теб… Нямам нищо, което да пожертвувам, и никого, когото да изоставя. Ще ти отдам целия си живот и цялата си любов и когато умирам, ако все още съм съхранила разума и паметта си, с последния си дъх ще изрека твоето име пред бога.
Той я притисна до сърцето си и допря бузата си до нейната, а тя, вече неотблъсквана и непренебрегвана, склони глава на гърдите на скъпия си възлюбен и зарида.
Благословени неделни камбани, чийто спокоен звън достига до щастливия им, омагьосан слух! Благословен неделен мир и тишина, съответствуващи на покоя в душите им и освещаващи въздуха наоколо им! Благословен здрач, който се прокрадва и обгръща ласкаво и тържествено Флорънс, докато тя заспива подобно притихнало дете върху гръдта, към която се бе притиснала.
О, толкова леко е бремето на любовта и доверието! Да, Уолтър, погледни с гордост и нежност затворените очи, защото сега в широкия свят търсят теб, единствено теб!
Капитанът не излизаше от малката гостна, докато съвсем не се стъмни. Той се бе настанил на стола, на който бе седял Уолтър, и съзерцаваше прозорчето на тавана, а денят лека-полека угасна и заблещукаха звездите. Той запали свещ, запали си и лулата, изпуши я, като през цялото време недоумяваше какво ли става горе и защо ли не го викат за чая.
Флорънс се приближи до него точно в момента, когато недоумението му бе достигнало своя връх.
— Ах, моя малка лейди! — възкликна капитанът. — Вие двамата с Уолтър много дълго разговаряхте, красавице моя.
Флорънс обгърна с малката си ръчица едно от огромните копчета върху палтото му и като гледаше капитана в лицето, каза:
— Скъпи капитане, бих искала да ви съобщя нещо.
Капитанът много чевръсто повдигна глава, за да чуе съобщението, и по този начин виждаше Флорънс по-добре. Той се тласна колкото бе възможно по-назад заедно със стола си.
— Какво! Радост за сърцето! — извика капитанът, обхванат от внезапно въодушевление. — Такава ли била работата?
— Да! — възторжено му отвърна Флорънс.
— Уол’р! Съпруг! Така ли? — зарева капитанът и запрати колосаната си шапка към прозорчето на тавана.
— Да! — извика Флорънс, като ту се смееше, ту плачеше.
Капитанът моментално я прегърна, а после взе колосаната си шапка, отново я нахлупи, хвана Флорънс под ръка и я отведе горе, където възнамеряваше да пусне най-голямата шега в живота си.
— Е, какво, Уол’р момчето ми! — възкликна капитанът, като надникна от вратата с грейнало като слънце лице. — Значи, не съществувало никакво друго право, така ли?
Той едва не се задави от тази своя закачка, която повтори най-малко четиридесет пъти по време на чая, като наред с това току лъскаше сияйното си лице с ръкава и изтриваше глава с носната си кърпа. Той обаче имаше и друг, по-голям източник на удоволствия, към които прибягваше, когато пожелаеше, и многократно повтаряше полугласно, като поглеждаше с неизразима радост към Уолтър и Флорънс:
— Ед’ард Кътъл, приятелю, ти избра най-верния курс, когато предаде онова малко имущество за съвместно ползуване.
Глава LI
Мистър Домби и обществото
Какво ли прави гордият мъж, докато дните се точат един след друг? Дали понякога се сеща за дъщеря си и дали се чуди къде е отишла? Допуска ли, че може да се е прибрала у дома и да живее постарому в пустия дом? Никой не би могъл да каже. Оттогава той нито веднъж не е изрекъл името й. Обитателите в дома твърде много се боят от него, за да го заговорят на тема, относно която той категорично не проронва ни дума. На единствената особа, дръзнала да му задава въпроси, той моментално затваря устата.