Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Докато говореше, Уолтър я гледаше и върху лицето му се четяха единствено изумление и недоумение. После хвана ръчицата, която така умолително се докосваше до неговата ръка, и я задържа в дланите си.
— О, мис Домби! — възкликна той. — Нима е възможно в същото време, когато аз страдах толкова силно, борейки се с чувството си за дълг и съзнанието за задълженията си спрямо вас, да съм причинявал и на вас страдание, за което разбирам от думите ви? Никога, никога, кълна се в бога, не съм си мислил за вас по друг начин освен като за единствения светъл, чист, свят спомен от моето детство и юношество. Още от самото начало аз считах и до сетния си дъх ще считам ролята, която вие сте изиграли в моя живот, за нещо свято. За нея може да се мисли само с чувство на благоговение и почтителност и тя не може да се забрави до края на живота. Да видя отново очите ви и да чуя гласа ви както през онази вечер, когато се разделихме, за мен това е неизразимо щастие. А да се отнасяте към мен с обич и доверие като към брат, представляваше за мен огромен и безценен дар!
— Уолтър — рече Флорънс, като го гледаше все така внимателно, но лицето й се бе променило, — за какъв дълг и задължения спрямо мен спомена ти, които те карат да пожертвуваш всичко?
— Да проявявам уважение — тихо каза Уолтър. — И почит.
Лицето й поруменя и тя плахо отдръпна ръката си и придоби замислен вид, но продължаваше да го гледа все така внимателно.
— Аз нямам правата на брат — рече Уолтър. — И не мога да претендирам за подобни права. Оставих тук дете. Сега намирам жена.
Цялото й лице се обля с руменина. Тя направи движение, сякаш го умоляваше да не казва нищо повече, и закри лицето си с ръце.
Известно време и двамата мълчаха. Тя заплака.
— Аз съм длъжен да проявявам уважение към едно толкова чисто, благородно и доверчиво сърце — каза Уолтър, — дори ако трябва да се откъсна от него и да разбия собственото си сърце. Как бих дръзнал да ви нарека своя сестра?
Тя продължаваше да плаче.
— Ако вие бяхте щастлива, обкръжена, както би трябвало, от предани и любещи близки и от всичко, предлагано от завидното положение, за което сте родена — рече Уолтър, — и ако при такива обстоятелства ме наричахте свой брат заради скъпите си спомени за миналото, аз, твърде отдалечен от вас, бих могъл да откликна на това название с пълната увереност, че не наскърбявам невинното ви чувство. Но сега… и тук…
— О, благодаря ти, благодаря ти, Уолтър! Извини ме, че така те наскърбих. Нямах с кого да се посъветвам. Аз съм толкова самотна.
— Флорънс! — пламенно възкликна Уолтър. — Принуден съм да кажа това, което само преди няколко мига мислех, че никога не бих могъл да изрека. Ако бях състоятелен, ако имах възможността или надеждата да ти възвърна някакво положение, близко до това, което заемаше преди, аз бих ти казал, че ти можеш да ме наричаш само по един-единствен начин… и би могла да ми дадеш само едно-единствено висше право да те закрилям и обичам… и че аз съм достоен за това право заради любовта и уважението, които изпитвам в сърцето си, изцяло отдадено на теб. Бих ти казал, че само това право мога да приема с готовност от теб и само то може да ми позволи да те браня и да се грижа за теб. Ако имах подобно право, аз бих го считал за толкова безценно скъп дар, че моята безгранична преданост и любов до края на живота ми биха били съвсем бледа проява на благодарност за него.
Тя продължаваше да стои със сведена глава, сълзите й се стичаха и ридания разтърсваха гръдта й.
— Скъпа Флорънс! Любима Флорънс! Така те наричах аз в мислите си, преди да проумея колко дръзко и безумно е било това. Позволи ми за последен път да изрека това скъпо име и да се докосна до тази нежна ръка с надеждата, че ти по сестрински ще забравиш какво съм ти казал.