Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Тя не можеше да не забележи, че голямата промяна у Уолтър се проявява, въпреки огромните му усилия да я скрие. Флорънс виждаше, че подтикван от загрижеността си към нея, както и от нежеланието си да й причини болка с ласкавата си ръка, той прибягва до множество дребни хитрини и преструвки. Това я караше още по-силно да чувствува голямата промяна у него и още по-често да плаче поради отчуждението на брат си.
На Флорънс й се струваше, че добрият капитан — нейният неуморим, предан, неизменно усърден приятел — също забелязва промяната и тя му причинява мъка. Той не бе така бодър и изпълнен с надежди, както в началото, и когато вечер седяха тримата, той току поглеждаше ту към Уолтър, ту към нея с много печален вид.
Най-сетне Флорънс реши да поговори с Уолтър. Смяташе, че е разбрала вече причината за неговото отчуждение и се надяваше да облекчи собственото си изтерзано сърце и да успокои него самия, като му каже, че е открила причината, примирява се с всичко и не го упреква.
Флорънс взе това решение един неделен следобед. Преданият капитан с изумителна яка седеше близо до нея и четеше, надянал очилата си, когато тя го попита къде е Уолтър.
— Мисля, че е долу, моя малка лейди — отвърна капитанът.
— Бих искала да поговоря с него — рече Флорънс и бързо се привдигна, сякаш се канеше да слезе долу.
— Аз моментално ще го доведа тук, красавице — рече капитанът.
При тези думи капитанът мълниеносно подпря книгата на рамото си — той считаше за свой дълг в неделен ден да чете само дебели книги поради това, че имат солиден вид, и няколко години преди това бе купил от една сергия огромен том, пет реда от който бяха достатъчни, за да го слисат по всяко време, тъй като и досега не бе проумял за какво се разправя в книгата — и изчезна. Уолтър незабавно се появи.
— Капитан Кътъл ми предаде, мис Домби… — разпалено заговори той при влизането си, но като зърна лицето й, замлъкна. — Не се ли чувствувате добре днес? Изглеждате разтревожена. И сте плакали.
Той говореше толкова ласкаво и топлият му глас така потрепваше от вълнение, че само като го чу, и сълзите рукнаха от очите й.
— Уолтър — тихо промълви Флорънс, — не се чувствувам много добре и плаках. Искам да поговоря с теб.
Загледан в красивото й, невинно лице, той седна насреща й, като пребледня и устните му се разтрепериха.
— Вечерта, като узнах, че си се спасил, ти ми каза… о, скъпи Уолтър, какво изпитах през онази вечер и с какви надежди се изпълних!…
Без да откъсва очи от нея, той постави разтрепераната си ръка на масата, която се намираше помежду им.
— … че съм се променила. Аз се изненадах, като го чух, но сега разбирам, че наистина съм се променила. Не ми се сърди, Уолтър. Тогава бях твърде щастлива, за да се замисля върху думите ти.
Тя отново му заприлича на дете. Той гледаше и слушаше непосредственото, доверчиво, ласкаво дете, а не любимата жена, в чиито нозе би изсипал всички съкровища на света.
— Помниш ли кога се видяхме за последен път, Уолтър, преди да заминеш?
Той пъхна ръката си в пазвата и извади малка кесийка.
— Винаги съм я носил на шията си! Ако се бях удавил, тя щеше да потъне с мен на морското дъно.
— И ти ще продължаваш ли да я носиш, Уолтър, заради това, което представлявах някога?
— До края на живота си!
Тя постави ръката си върху неговата така открито и смело, като че не бе изтекъл дори един ден от момента, в който му бе дала този малък подарък за спомен.
— Радвам се да чуя това. Винаги ще си го спомням с радост, Уолтър. Помниш ли, че когато разговаряхме през същата онази вечер, и на двамата ни мина през главата мисъл за тази промяна?
— Не си спомням! — с недоумение отвърна той.
— Да, Уолтър. Дори тогава аз бях причината да се разбият твоите надежди и твоето бъдеще. Тогава не се осмелявах да мисля за това, но сега вече го разбрах. Ако в своето великодушие ти си бил в състояние да скриеш тогава от мен, че също си го разбрал, сега вече не си в състояние, макар че великодушно правиш усилия като преди. Наистина правиш усилия. Най-искрено и дълбоко съм ти благодарна за това, Уолтър, но усилията ти са безуспешни. Ти и твоите близки твърде много сте страдали, за да простиш на неволния виновник за всички беди и несгоди, които си преживял. Ти не можеш напълно да забравиш ролята, която съм изиграла, и вече не можем да бъдем брат и сестра. Но не мисли, скъпи Уолтър, че аз те упреквам. Аз трябва да помня това обстоятелство — длъжна бях да го помня, — но в своята радост забравих за него. Храня надеждата, че ти ще си мислиш с по-малка неприязън за мен сега, когато не е необходимо да скриваш това чувство. Единственото нещо, за което те моля, Уолтър, от името на клетото дете, твоята някогашна сестра, е да не водиш борба със себе си и да не се измъчваш заради мен сега, когато вече знам всичко.