Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

— Братле — отвърна капитанът, — ти сам ще си определиш курса. Не се съмнявам, че какъвто и курс да си избереш, той ще бъде честен и достоен за един моряк.

— Капитан Джилс — каза мистър Тутс, — вие сте извънредно любезен. Вашето добро мнение е утеха за мен. Искам да ви кажа нещо — добави мистър Тутс, застанал в коридора зад полуотворената врата, — което се надявам, че ще запомните, капитан Джилс, а също така бих искал да го съобщите и на лейтенант Уолтърс. Аз вече напълно встъпих в правата си на собственик и… нали разбирате, не зная какво да правя със състоянието си. Ако мога да бъда полезен, като окажа парична помощ, аз бих си отишъл в безмълвния гроб спокойно и безметежно.

Мистър Тутс не продума нищо повече, а се измъкна безшумно и затвори вратата зад себе си, за да не даде възможност на капитана да отговори.

След като той си отиде, Флорънс дълго размишлява за това добро същество със смесено чувство на радост и мъка. Той бе толкова честен и добросърдечен, че да го вижда, уверявайки се в искреното му съчувствие за бедите й, представляваше за нея неоценима радост и утеха. По същата тази причина обаче беше толкова мъчително да си представя, че може дори за миг да му причини страдание и със съвсем незначително действие да наруши мирния поток на живота му, че очите й се наляха със сълзи, а сърцето й се преизпълни с жалост. На свой ред капитан Кътъл също размишлява с топло чувство за мистър Тутс, както и Уолтър. А вечерта, когато тримата се събраха в новата стая на Флорънс, Уолтър изрече горещи хвалебствия относно мистър Тутс и съобщи на Флорънс какво бе казал той, преди да си отиде, като със свойственото си великодушие и съчувствие подчерта в разказа си всичко, заслужаващо одобрение и похвала.

Мистър Тутс не се яви на следващия ден, нито пък в продължение на няколко дни. През това време Флорънс, необезпокоявана от нищо повече, си живееше в мансардата на стария майстор на корабни уреди подобно кротка птичка в клетка. Но дните се точеха и Флорънс ставаше все по-унила и оклюмала и върху лицето й, показващо се от високия прозорец, често обърнато към небето, се появяваше изражението, напомнящо изражението на починалото момче. Тя се взираше нагоре така, сякаш търсеше неговия ангел на светлия бряг, за който той бе говорил, докато лежеше в креватчето си.

Напоследък Флорънс бе станала крехка и слаба и преживяното сътресение не бе отминало, без да се отрази на здравето й. Но тя не се измъчваше от телесно страдание, а от душевно и причината за това страдание бе Уолтър.

Той се грижеше и безпокоеше за нея, беше горд и щастлив да й услужва и правеше всичко със свойствената си възторженост и пламенност, но Флорънс забелязваше, че я отбягва. По цял ден той почти не се приближаваше до вратата на стаята й. Ако го повикаше, се явяваше веднага и за миг й се струваше все така весел и оживен, какъвто го помнеше от детството си, когато се бе загубила из шумните улици, но скоро го обземаше смущение и неловкост — това не можеше да убегне от зоркия й, любещ поглед — и той бързо излизаше. През целия ден обаче, чак до вечерта, никога не отиваше по собствено желание. Когато се мръкваше, Уолтър неизменно пристигаше и за нея това бяха най-щастливите часове, защото тя почти вярваше, че прежният Уолтър от детските й години не се е променил. Но дори и тогава някаква случайна дума, поглед или дребна случка й напомняха, че помежду им съществува необяснима граница, която не трябва да се престъпва.