Зовът на барабана [bg]

— Откъде взе това? — попита той почти небрежно. Погледна ме и през мен се стрелна ужас от изражението му.

— Аз ѝ го донесох. — Сълзите на Бриана бяха пресъхнали, изпарени от жегата на гнева ѝ. Тя застана зад мен и ме стисна за раменете. — Не смей да я гледаш по този начин!

Той погледна към нея, но тя не трепна; само ме стисна по-силно и пръстите ѝ се забиха в раменете ми.

— От къде го взе? — попита той отново, почти шепнешком. — От къде?

— От него. От Стивън Бонет. — Гласът ѝ трепереше, но от гняв, не от страх. — Когато… той… ме… изнасили.

Лицето на Джейми внезапно се разпадна, сякаш в него избухна експлозия. Аз изпъшках и посегнах към него, но той се извъртя и застина с гръб към нас, насред стаята.

Усетих как Бриана се изопва, а Иън казва глупаво: Бонет?

Чух тиктакането на часовника на бюфета, усетих течението от вратата. Осъзнавах всичко това смътно, но виждах единствено Джейми.

Отблъснах пейката и се изправих. Той сякаш се беше вкоренил в пода, стискаше юмруци до корема си като прострелян човек, който се опитва да задържи изсипването на вътрешностите.

Трябваше да направя нещо, да кажа нещо. Трябваше да им помогна, да се погрижа за тях. Но не можех да сторя нищо. Не можех да помогна на единия, без да предам другия — вече бях предала и двамата. Бях предала честта на Джейми, за да го опазя и така бях навредила на Роджър и бях съсипала щастието на Бриана.

Вече не можех да отида нито при единия, нито при другия. Можех само да стоя там и да усещам как сърцето ми се разбива на малки назъбени парченца.

Бри ме пусна и заобиколи тихо масата, прекоси стаята и застана пред Джейми. Гледаше го право в лицето, нейното бе застинало като мрамор, студено като на светица.

— Проклет да си — каза тя едва чуто. — Проклет да си, копеле. Съжалявам, че изобщо те срещнах.