Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Мат разбърка петте зара в кожената чаша и ги завъртя на масата. Спряха се на две корони, две звезди и знака купа. Прилично хвърляне; не повече. Късметът му прииждаше на вълни и в момента вълната изглеждаше ниска, което означаваше, че в най-добрия случай печелеше в половината хвърляния. Досега бе успял да изгуби десет пъти поред — необичайна поредица за него. Заровете се озоваха в ръката на един синеок чужденец, мъж с тясно лице, който, изглежда, разполагаше с достатъчно монети за прахосване въпреки простоватото си кафяво палто.
Ванин се наведе и прошепна в ухото на Мат.
— Пак са навън. Том казва, че все още не може да разбере как излизат. — Мат се извърна към него с такава гримаса, че дебелият Ванин се изправи по-бързо, отколкото човек би допуснал, че е в състояние при това негово туловище.
Мат отпи от динения си пунш и изгледа намръщено масата. Пак! Хвърлените от синеокия зарове се затъркаляха на масата и се спряха на три корони, роза и пръчка. Печалбата му бе споходена с мърморене около масата.
— Кръв и пепел — изруга Мат. — Остава само Щерката на Деветте луни да влезе и да ме повика с пръст. — Синеокият, надигнал бокала да отпразнува победата си, се задави. — Да не го знаеш това име? — попита Мат.
— Пуншът ми влезе в кривото гърло — обясни мъжът с акцент, който Мат не можа да разпознае. — Що за име спомена?
Мат направи умиротворителен жест; виждал беше да започват битки и заради по-малки дреболии от тази. Събра останалото му злато и сребро, прибра всичко в кесията си, пъхна я в джоба си и стана.
— Аз приключих. Благослов на Светлината за всички тук. — Всички на масата повториха пожеланието, дори чужденците. Хората в Ебу Дар бяха много учтиви.
Макар да беше преди пладне, гостилницата беше доста пълна и двама от по-младите синове на госпожа Анан помагаха на момичетата с поднасянето на късната закуска. Самата ханджийка седеше в дъното на помещението край каменните стъпала и държеше всичко под око. До нея седеше една млада хубавичка жена, в чиито големи черни очи проблясваха весели пламъчета, като че ли тя знаеше някаква шега, която никой друг още не е чул. Лицето й бе гладко, косата й — лъскава и черна, а дълбокото деколте на роклята й разкриваше привлекателна гледка. Насмешката в очите й се усили, когато тя се усмихна на Мат.
— При вашия късмет, лорд Каутон — каза госпожа Анан, — съпругът ми трябва да ви пита накъде да си праща рибарските лодки. — Странно защо, гласът й прозвуча сухо.
Мат прие титлата, без да мигне. В Ебу Дар малцина щяха да предизвикат един лорд, освен други лордове; за него това си беше чисто пресмятане на числа. Лордовете все пак бяха доста по-малко от простолюдието, което означаваше по-малко възможности някой да се опита да му забие ножа. Въпреки това през последните десет дни му се беше наложило да счупи три глави.
— Боя се, че късметът ми не работи за такива неща, госпожо.
Олвер сякаш изведнъж изникна от едната му страна и нетърпеливо попита:
— Можем ли да прескочим до конните надбягвания. Мат?
Фриела, средната дъщеря на госпожа Анан, дотича и спипа момчето за раменете.
— Ще прощавате, лорд Каутон — каза тя загрижено. — Току-що ми се измъкна. — Вече мома за женене — спретнатата сребърна огърлица за брачния й нож вече беше стегнала тънката й шийка — тя си бе избрала доброволно да се грижи за Олвер и със смях обясняваше как искала да си роди шестима синове. Мат подозираше, че вече предпочита да са дъщери.
Този обаче, който си спечели сърдития поглед на Мат, достатъчно твърд, за да накара тайренеца да се закове на място, беше Нейлсийн — той тъкмо слизаше по стълбата. Тъкмо Нейлсийн беше включил Вятър в две надбягвания, с Олвер за ездач — тук в надбягванията яздеха момчета, — без Мат да разбере. Това, че Вятър се беше оказал толкова бърз, колкото името си, с нищо не оправяше нещата. Двете победи на Олвер го бяха направили алчен да напира за още.
— Вината не е ваша, госпожице — каза той на Фриела. — Натикайте го в някое буре, ако трябва. Разрешавам.
Олвер го изгледа с укор, но след миг се обърна и изгледа Фриела с нахална усмивка, която бе придобил незнайно откъде. Хич не му отиваше, с тези големи уши и широка уста — от него чаровен момък никога нямаше да се получи.