Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
— Смятам да те доставя в Кулата в прилично здраве — каза хладно Галина и отново заключи отвора. — Яж, иначе насила ще те нахранят.
Ранд отново извърна очи към мертеците. Шест Айез Седай седяха на столове около клетката, поддържайки щита над него. Той поддържаше Празнотата в случай, че го отхлабят, но напираше към преградата. Когато го натикаха в клетката, се беше опитал. Някои от тях му се бяха изсмели, онези поне, които го забелязаха. Сега той посягаше леко и предпазливо към яростта на сайдин, към пороя от пламък и лед, все така съвсем леко извън взора му, в крайчеца на полезрението му. Посягаше и опипваше невидимата стена, отрязала го от Извора, плъзгаше се по нея, с надеждата да намери някаква пролука. Това, което намираше, бе място в стената, което сякаш се превръщаше в шест точки. Те го спираха все така неумолимо, но бяха шест, а не една, и определено бяха точки.
Колко ли време беше прекарал тук? Сива мъгла се беше спуснала над него, загръщайки времето, загръщайки и него самия в полусън. Трябваше да е бил тук достатъчно дълго, за да огладнее, но Празнотата правеше чувството за глад далечно и дори миризмата на топло варено и горещ хляб не предизвикваше у него никакъв интерес. Да се надигне му се струваше прекалено усилие. До този момент дванадесет Айез Седай се бяха редували около клетката и той не беше виждал нито едно от лицата преди да влязат в мазето. Колко ли от тях имаше в къщата? Това можеше да се окаже важно по-късно. Къде се намираше къщата? Никаква представа нямаше колко надалеч го бяха откарали — помнеше само друсането в някакъв фургон или кола. Защо бе забравил съвета на Моарейн? Не се доверявай на нито една Айез Седай, никога. Шест Айез Седай, преливащи достатъчно сайдар, за да поддържат този щит, щяха да бъдат усетени отвън от всяка жена, която можеше да прелива. Трябваше само Амис или Баир, или друга някоя да мине по улицата и да се зачуди какво става. Те сега сигурно си мислеха, че е изчезнал, когато Койрен е напуснала двореца. Стига да съществуваше улица отвън. Трябваше му само…
Той отново опипа щита, много леко, за да не го усетят. Шест точки. Шест меки точки, странно как. Това трябваше да означава нещо. Дощя му се отново да чуе гласа на Луз Терин, но единственият звук в главата му беше от собствените му мисли, плъзгащи се по купола на Празнотата. Шест точки.
Забързана по прашната улица край голямата каменна къща, където се бяха настанили Айез Седай, Сорилея едва-едва усети преливането вътре. Едва можа да го усети, защото и тя самата едва можеше да прелива, но не това беше причината да не му обърне внимание. Те бяха преливали тук ден и нощ, откакто бяха пристигнали, и никоя от Мъдрите вече не си губеше времето да се чуди защо го правят. Сега Сорилея определено имаше по-важни неща, за които да мисли. В двореца на дървоубиеца Девите вече бяха настръхнали заради Ранд ал-Тор и мърмореха, че Кар-а-карн този път трябвало да им даде някакво обяснение, когато се върнел. Сорилея бе преживяла много повече от всички Деви, много по-дълго бе живяла от всички Мъдри, нищо, че беше немощна със Силата, но и тя бе притеснена. Както повечето мъже, Ранд ал-Тор тръгваше когато пожелае и отиваше където пожелае — в това отношение мъжете бяха като котките, — но този път, в същия момент, в който той се беше измъкнал нанякъде, Мин също беше изчезнала на път за двореца. Сорилея не обичаше съвпаденията, колкото и да обкръжаваха те Кар-а-карн.
Глава 52
Сплитовете на Силата
Мъжете, насядали по масите в гостилницата на „Скитащата жена“, бяха предимно местни хора. Дългите им жилетки бяха ушити от ярка коприна, често с брокат, и ги носеха върху бели ризи с широки ръкави. Гранатови камъчета красяха пръстените по ръцете им, широките като халки обеци по ушите им бяха златни, а по ефесите на извитите им ножове, стърчащи от коланите им, святкаха лунни камъни и сапфири. Няколко от мъжете бяха облечени не в жилетки, а с палта, със златни или сребърни верижки, висящи на тесните ревери, извезани на цветчета или животински фигури. Тези палта всъщност изглеждаха странно — твърде малки, за да ги облече човек, почти като къси пелерини — но облеклите ги носеха дълги тесни мечове, както и по един извит кинжал и изглеждаха еднакво готови да използват и двете, заради крива дума, заради поглед накриво или просто защото така им се е дощяло.
Общо взето, тълпата беше пъстра. Двама мурандийски търговци със засукани мустаци и смешни малки брадички и един доманец с коса, падаща под раменете му и с тънки мустачки, който носеше златна гривна и тясна златна огърлица, както и голяма перла, полюшваща се на едното му ухо. Мургав Ата-ан Миере в яркозелено палто, с татуирани длани и два ножа, затъкнати в червения пояс, както и един тарабонец с прозрачен воал, покриващ дебелите му мустаци, които почти скриваха устата му, и още немалко чуждоземци, които можеше да са отвсякъде. Но всеки от тях беше струпал камара монети пред себе си, макар големината на купчините да бе различна. „Скитащата жена“ бе съвсем близо до Тарасинския палат и привличаше гости с достатъчно злато за харчене.