Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Сега — и той посочи към могилата. — Това ли е?

— Да.

И останалите дойдоха, присвити, сгърчени от болка, от въртящия се, вече надвиснал толкова ниско край на разкъсването. Толкова ниско! Наит приседна. Той махна на останалите, на Почерпката, Блуз и Септ — Солиел да ни е на помощ! Ама че жалка сбирщина улични просяци! Лицето на Блуз бе натъртено, а едното му отекло око беше затворено. Дрехите на Почерпката бяха парцали, а ръцете и краката му бяха почернели от засъхнала кръв, смесена с пръст. Ухото и вратът на Септ бяха порязани тъй, че отпред бе целият в кръв. Наит посочи Турмалин.

— Махнете я оттук!

Хо вдигна вежда — нея? Той обаче кимна и даде знак на останалите да се надигнат. Турмалин слабо им кимна да не я местят, но те не обърнаха внимание, взеха я и я отнесоха. Хо остана и въпросително мръдна с глава към Наит, който му махна да си върви:

— Трябва да се хващам на работа.

Хо се съгласи, после изненадано се надигна.

— Нея! Да!

Той се изправи и се поклони ниско.

— Има още един! Телохранителят на Тайсхрен! Благосклонността на Опонн да е с теб!

Наит, вече обърнат, кимна леко. Около него се носеше прах и се насочваше право в засилващото се течение. Той усети как то дърпа туниката му. Лежеше на една страна, снижил лице, и се мъчеше да не обръща внимание на зиналото нищо току над рамото му.

От чантата си извади дървена щипка, широка горе-долу колкото кутрето му. Заби я в пръстта. Най-напред бързо, а после по-бавно, докато не се опря в нещо твърдо. Тогава той внимателно я изтегли и остави дупката. Събра шепа от сивата почва, плюна в нея, стисна я и я направи на топка в ръката си. Здраво прилепяне. Без пясък или глина. Плътно и бавно. Той хвърли топката настрани и събра по-малка шепа. Плюна и я оваля не особено силно в дланта си. Не твърде стегнато. Направи и издължена топка, която внимателно пусна в дупката. Отново взе щипката, бавно набута влажната топка надолу и я почукваше, докато не опря в нещо.

Тогава пое дълбоко въздух, издиша, и огледа как нарязаните му и изранени ръце треперят. Спокойно. Спокойно. По-леко, Наит, по-леко, момчето ми. Той погледна към разкъсването. Страшно близо — но достатъчно ли е? Колко още да се осмели да чака? Гледаше как отчупените тревни стръкове се издигат и се завъртат около главата му, всмукани в съскащата, ревяща вихрушка, надвиснала сякаш само на няколко човешки боя над главата му. Опита и хвърли нагоре шепа пръст — нищо не се върна надолу.