Гравитационна дъга [bg]

— Няма луна — шепне тя и очите й потрепват, но не извръща поглед.

— Какъв е най-добрият начин да се измъкна от града?

Тя знае хиляди. Сърцето му, връхчетата на пръстите му го болят от срам.

— Ще ти покажа.

— Не е нужно да го правиш.

— Аз искам.

Майка й дава на Слотроп две корави хлебчета и той ги пъха в свинския костюм. Тя би му намерила да облече нещо друго, но всички дрехи на мъжа й са били разменени за храна на пазара. Влизащата през кухненския прозорец светлина обрамчва последната нейна снимка направена от мъжа й, повяхваща златокоса жена, свела глава над печката, на която къкри тенджера, тапет на цветя, наситено оранжево и червено зад извърнатото й лице.

Дъщерята го води през ниски каменни стени, край отводнителни канавки и водосточни канали към покрайнините на града. Далеч зад тях часовникът на „Петерскирхе“ бие девет, а под него незрящият Роланд продължава да гледа през площада. Бели цветя окапват едно след друго от изображенията на Плечазунга. Комините на електростанцията се издигат призрачни, бездимни, ясно очертани в небето. Вятърна мелница поскърцва недалеч.

Градските порти са високи и ъгловати, най-отгоре със стълба, която води за никъде. В отвора на готическата арка е ясно видим отдалечаващия се в нощните ливади път.

— Искам да дойда с теб. — Но тя не помръдва, за да премине под свода с него.

— Може би ще се върна — Това не е скитническа лъжа, и двамата са уверени, че някой ще се върне, следващата година някъде по същото време, може би следващата година за Празника на Прасето-Герой, някой достатъчно близък… и ако името и досието не съвпаднат, е, какво пък, вярва ли някой на такива неща? Тя е дъщеря на печатар, запозната е с работата, дори се е научила от него да борави много умело с печатарския компас, как да набира и демонтира редове.