Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
— Няма луна — шепне тя и очите й потрепват, но не извръща поглед.
— Какъв е най-добрият начин да се измъкна от града?
Тя знае хиляди. Сърцето му, връхчетата на пръстите му го болят от срам.
— Ще ти покажа.
— Не е нужно да го правиш.
— Аз искам.
Майка й дава на Слотроп две корави хлебчета и той ги пъха в свинския костюм. Тя би му намерила да облече нещо друго, но всички дрехи на мъжа й са били разменени за храна на пазара. Влизащата през кухненския прозорец светлина обрамчва последната нейна снимка направена от мъжа й, повяхваща златокоса жена, свела глава над печката, на която къкри тенджера, тапет на цветя, наситено оранжево и червено зад извърнатото й лице.
Дъщерята го води през ниски каменни стени, край отводнителни канавки и водосточни канали към покрайнините на града. Далеч зад тях часовникът на „Петерскирхе“ бие девет, а под него незрящият Роланд продължава да гледа през площада. Бели цветя окапват едно след друго от изображенията на Плечазунга. Комините на електростанцията се издигат призрачни, бездимни, ясно очертани в небето. Вятърна мелница поскърцва недалеч.
Градските порти са високи и ъгловати, най-отгоре със стълба, която води за никъде. В отвора на готическата арка е ясно видим отдалечаващия се в нощните ливади път.
— Искам да дойда с теб. — Но тя не помръдва, за да премине под свода с него.
— Може би ще се върна — Това не е скитническа лъжа, и двамата са уверени, че някой ще се върне, следващата година някъде по същото време, може би следващата година за Празника на Прасето-Герой, някой достатъчно близък… и ако името и досието не съвпаднат, е, какво пък, вярва ли някой на такива неща? Тя е дъщеря на печатар, запозната е с работата, дори се е научила от него да борави много умело с печатарския компас, как да набира и демонтира редове.
— Ти си майски бръмбар — шепне тя, целува го за сбогом, стои до усамотената порта и гледа как той си отива, подсмърчащо неподвижно момиче с престилка и войнишки ботуши.
Лека нощ, послушно момиче. Какво може да й предложи той, освен една последна моментална снимка на тежкоподвижно прасе в сливащ се със звездите и купчините дърва пъстър шутовски костюм, нещо, което да сложи до онази направена от баща й фотография от нейното детство? Колкото и да не му се иска, той е олицетворение на бягството, макар и нежелано от него, но освен това е загубил всякаква представа как да остане… Лека нощ, сега има полицейски час, прибирай се, връщай се у вас… лека нощ…
Придвижването на Слотроп е само в открито поле, спи, когато е прекалено уморен да върви, сламата и кадифето го предпазват от студа. Една сутрин се пробужда в падинка между букова горичка и ручей. Слънцето изгрява, ужасно студено е и като че ли някакъв топъл език грапаво ближе лицето му. Слотроп гледа право в муцуната на друга свиня, много дебела и розова свиня. Тя грухти и дружелюбно усмихната премигва с дълги ресници.
— Чакай малко. Така по-добре ли е? — Той нахлузва свинската маска. Животното го гледа близо минута втренчено и го целува, зурла в зурла. И двамата са подгизнали от утринната роса. Той я последва надолу по ручея, сваля отново маската и наплисква с вода лицето си, докато свинята пие до него, кротко сърба. Водата е прозрачна, чиста, бързотечаща, студена. На дъното на ручея обли камъни почукват един в друг. Кънтящи тонове, музика. Никак няма да е зле ако може да седи тук ден и нощ наред, да слуша как се разгръщат тези водно-каменни звуци…