Гравитационна дъга [bg]

— Лъвът не признава изтънчености и половинчати решения. Не приема споделянето като основа за каквото и да е! Той взема и задържа! Той не е болшевик или евреин. От лъва никога няма да чуете нещо относително. Той признава само безусловното. Живот и смърт. Победа и загуба. Никакви примирия или споразумения, а само насладата от скока, рева, кръвта.

Ако го определяме като емоционална връзка и привличане между националсоциалисти, можем да хвърлим вината за това върху витаещия във въздуха дух на времето. Разбира се, че той е виновен. Професор-доктор Джамф не е имал имунитет. Неговият студент Пьоклер също. Но посредством Инфлацията и Депресията представата на Пьоклер за „лъва“ бе придобила човешко лице, филмово лице разбира се, а именно — на актьора Рудолф Клайн-Роге, когото Пьоклер боготвореше и на когото много искаше да прилича.

Клайн-Роге отнасяше красиви зрели актриси на покривите на високи сгради, когато Кинг Конг е бил още сукалче, без никакви заслужаващи споменаване моторни навици. Е, поне една красива актриса, Бригит Хелм в „Метрополис“. Велик филм. Представящ именно такъв свят, за който Пьоклер и още много други са мечтали по онова време, Корпоративен Град държава, където техниката е източник на власт, където инженерът упражнява своята професия в тясно сътрудничество с администратора, трудовите маси работят невидими дълбоко под земята, а крайната власт е съсредоточена в ръцете на един върховен ръководител, грижовен, доброжелателен и справедлив, който носи великолепни костюми и чието име Пьоклер не бе запомнил, защото бе прекалено увлечен по Клайн-Роге в ролята на откачения изобретател, какъвто Пьоклер, заедно с неговите състуденти от класа на Джамф, копнееше да стане — незаменим за управниците на Метрополис, но в крайна сметка, неукротим лъв, който може да запрати всичко по дяволите: жена, Държава, народни маси, самия себе си, отстоявайки своята същност против всички тях в един последен гръмовен скок от покрива на улицата…

Любопитно всемогъщество. Каквото и да са подбирали истинските ясновидци от безмилостната структура на онези дни и градски улици, каквото и да е виждала Кете Колвиц1100 и предизвиквало спускането на костеливата Смърт, за да оножда заднешком Нейните жени, изглежда то е упражнявало силно въздействие и на Пьоклер при неговите по-дълбоки навлизания в Mare Nocturnum1101. Доставяше му удоволствие едва ли не сходно на това при бързо прокарване на бръснач по кожата и нервите, от скалпа до ходилата, в ритуално подчинение на Господаря на това нощно пространство и на самия себе си, мъжкото въплъщение на една технология възползваща се от властта не заради нейните обществени приложения, а само за онези вероятности за лична и тайна капитулация, пред Празнотата, пред възхитителното и смехотворно падение… В действителност нахлуващият от степите хун Атила връхлита Запада, за да разбие скъпоценната конструкция от вълшебство и кръвосмешение, сплотяваща Бургундското кралство. Онази вечер Пьоклер бе уморен, цял ден бе обикалял да събира въглища. Той задрямваше многократно, пробуждаше се от образи, в които в продължение на цяла минута изобщо не можеше да види никакъв смисъл — близък план на лице? гора? люспи по кожата на дракон? батална сцена? Често те се превръщаха в Рудолф Клайн-Роге, древният източен маниакален убиец Атила, окичен с нанизи, обръсната глава с изключение на теменен възел коса, екзалтирана речовитост с помпозна жестикулация и огромни безцветни очи… Пьоклер отново се унасяше в дрямка, където го очакваха експлозии от разрушителна красота, върху които се трудеха неговите сънища, изричаше варварски гърлени звуци, разкрасяваше бургундците до някакво подобие на кротката хрисимост на сивите тълпи в бирариите на Политехниката преди години… отново се пробуждаше, и така с часове наред, за да гледа по-нататъшното развитие на кланета, пожари и опустошение…