Гравитационна дъга [bg]

На път за къщи, с трамвая и пешком, жена му опяваше на Пьоклер, че е дремал, вземаше на подбив неговата инженерска преданост към причина и следствие. Как да й обясни, че наистина всички драматически връзки са били налице, там, в сънищата му? Как изобщо би могъл да споделя каквото и да е с нея?

Клайн-Роге е запомнен предимно с изпълняваната от него роля на д-р Мабузе. Която навеждаше на мисълта за Хуго Стинес, неуморният задкулисен организатор на видимата Инфлация и видимата история: играч-спекулант, финансов магьосник, върховен гангстер… суетливо-нервна еснафска уста, увиснали бузи, недодялани телодвижения, първото впечатление е за олицетворение на комичната технокрация… обаче, когато го хванат бесовете що пробиват маската на благоразумното лустро и студените му очи се превръщат в прозорци към оголената савана, тогава излиза наяве истинският Мабузе, жизнен и горд въпреки окръжилите го мрачни сили, тласкащи го към гибелта, която сигурно е знаел, че ще бъде неизбежна за него, към безмълвния ад на пушки, оръдия и гранати, улици изпълнени с войска настъпваща против неговия щаб и собствената му лудост в края на тайния тунел… А го сваля и погубва именно кумирът на публиката Бернхард Гьоцке като Главния прокурор фон Венк, същият Гьоцке, който бе играл ролята на нежната и тъжна Смърт в Der Müde Tod1102, и тук както обикновено, прекалено благовъзпитан и кротък за въжделената от него преситена графиня, обаче своевременно се включва Клайн-Роге с оголени нокти, докарва женствения й съпруг до самоубийство, сграбчва я, хвърли я на леглото си, безчувствената кучка, обладава я! докато благовъзпитаният Гьоцке седи в кабинета, сред бумаги и изнежени люде, Мабузе опитва да го хипнотизира, да го упои, да хвърли бомба в кабинета му, безуспешно както винаги, всеки път Гьоцке бива спасен от великата ваймарска мудност, канцеларщината, служебните йерархии и установеният ред. Мабузе е дивашкият приемник, гениалният блясък, който никаква неделно-следобедна, фотографска плака „Агфа“ не би могла да издържи, отпечатъкът зърнат през леко вълнуващия се разтвор всеки път лумва до същата унищожителна белота (глъбини на зодията Риби, където Пьоклер бе плавал насън и наяве — с редуващи се под него образи от нерадостното ежедневие на Инфлацията, опашки, борсови посредници, чиния с варени картофи, — и само с хриле и смелост, с някакъв нервен порив към мита, в който дори не знаеше дали вярва, бе търсил бялата светлина, развалините на Атлантида, внушения за едно по-истинско царство)…