Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Само любопитството. Нищо друго.
Алванд го стопира в района на Атомния център, недалеч от разклона за ж.к. „Дружба“. Ясен рядко реагираше на вдигнат палец дори извън града, макар че принципно нямаше нищо против стопаджиите. Самият той нерядко пътуваше по този начин, но тогава бе студент и бяха по-улегнали времена. Но след като веднъж приятна компанийка от едно момче и две момичета, които остави близо до Созопол, му задигнаха за довиждане стек „Салем“ ментол и лятно яке от задната седалка, той се закле да спира само в краен случай.
Случаят наистина бе краен и Георгиев нямаше как да не отбие — изведнъж двигателят млъкна, помръкна таблото, угаснаха фаровете. Оказа се обезточена цялата електрическа инсталация на „Черокито“. Още преди шофьорът да се учуди, стопаджията преспокойно седна в джипа. Ледените възмутени думи на Ясен се заклещиха в зъбите му, когато дебелоокото копеле го погледна. Светещо. Сетне докосна таблото и токът се върна, моторът забоботи.
— Търся събрата си Иван — обясни той. — Проблем ли имаш?
Ясен облиза пресъхнали устни: В известен смисъл.
Доскоро не допусках, че проблемите притежават известен смисъл. Хайде, карай.
Скован, Георгиев се подчини.
Така за втори път застана на змейска пътечка. Опасна писта. Отново хукна да души змейска диря… И ето че пак удари на камък.
— Да го потърсим у тях? — предложи той.
Змеят поклати глава:
— Няма го там.
— Но ако…
— Не тревожи близките му — възрази Алванд. — Имам по-добра идея. Ще ме закараш при онзи, който го следеше. Северин. Частен детектив. — Змеят се втренчи в Георгиев и добави: — Същият, с когото имате общ дядо. Бащите ви са братя от две различни майки. Трябва да знаеш къде живее.
Георгиев продължаваше да разтрива слепоочията си.
— Нали ти е интересно? — попита кехлибареноокият дракон. — Направо вониш на любопитство. Кое те уплаши?
— Всичко е наред… Не знаех, отначало не знаех, че Севчо разработва… следи де, и то тъкмо Иван. Само благодарение на това се случи да разбера, че Чакмаков е змей.
Ама че… — изпъшка наум.
— … съвпадения? Не твърдя, че са.
Георгиев свали радиотелефона от гнездото му. Разсеян, той се принуди да набере номера повторно.
— Нямам връзка. Северин е изключил своя апарат. — Захапа замислено антената. — Ще идем до апартамента му! — каза решително.
— Съжалявам за умората ти, но нека го сторим бързо. Ние трябва да се връщаме. В Долната земя, както я наричате.
Ясен кимна, но не посегна към стартера.
— Защо сте тук?
— Нямахме друг изход, освен насам. Лош войнишки късмет, казано по вашему. Ала третият от ятото остана във вражески плен и трябва да го освободим, няма да издържи дълго, човек е от твоя свят.
Все едно на шофьорската седалка поникнаха игли или кабърчета. Сътрудникът на разузнавателната служба подрипна на място.
— Как… кой е той? — изстиска през свитото си гърло Георгиев. — Лукан, Лазар… Лъчезар! Лъчезар, ъъъ, нещо на „ски“. Христов… Хисарски! За него ли…
— Не. Казва се Радослав.
Този път Георгиев се задави и се разпра в тежка кашлица. Дереше се така отчаяно, че след секунда колебание змеят внимателно го потупа по гърба.
Ясен трескаво зарови лице в носната кърпа, обърса се, гнусливо прокара кутре по волана пред себе си и пак покашля в кърпата.
— Радослав Радославов? Как е той? Добре ли е?
— Познаваш ли го?
— Не лично.
— Надявам се да устиска.
— Аха. Ами… момичето? Верена.
Змеят позабави отговора си.
— Тя е в друг отряд-ято.
— А Лъчезар Хисарски? Май не си чувал за него.
— Не. Представи си го.
Ясен усети гореща суховата длан на челото си. В същото време отлично виждаше, че ръцете на змея са далеч.
— Според образа, който носиш за този човек… — не, не ми е известен. Възможно е да не съм в състояние да го разпозная. Все пак, съзнанието ти не ми дава снимка, а твоите представи за него… да, така, по-ясно си припомни лицето… Не зная. По-скоро не съм го срещал. Той е Преминал в Нашия свят според теб, така ли?
— Мисля, че да.
— Едва ли. Възможно е да е другаде. Но ако го видя някъде, ще му предам твоите извинения. Приятели ли сте?
Георгиев рязко се отмести и зачовърка ключовете на стартера. Чак когато джипът запищя с гуми двеста метра нататък по главната улица, той се успокои и отрони:
— Просто му дължа извинение.
— Разбирам.
В тона на змея се съдържаше още някакъв смисъл, може би нещо като „съгласен, има за какво“. Ясен усети ризата си тясна в раменете. Концентрира се в шофирането. Драконът зяпаше навън, където светлини правеха пътечки по водата на язовира.