Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Поклащайки глава, капитан Кътъл отбеляза, че и самият Джак Бънсби не могъл да проумее това, а той бил човек, способен да даде много категорично мнение.
— Ако чичо ми беше лекомислен млад човек, който може да бъде примамен от весела компания в някоя кръчма, където да се отърват от него заради парите му — рече Уолтър, — или пък ако беше някой безразсъден моряк, който да слезе на брега със заплатите си за три месеца в джоба, аз бих си обяснил неговото безследно изчезване. Но като го знам какъв беше… и какъв е все още, надявам се… не мога да повярвам, че е изчезнал.
— Уол’р, момчето ми, как тогава си го обясняваш? — полита потъналият в размисли капитан и тъжно го погледна.
— Капитан Кътъл — отвърна Уолтър, — не зная как да си го обясня. Предполагам, че той изобщо не е писал! Няма съмнение в това!
— А ако Сол Джилс е писал, момчето ми, къде е тогава писмото? — зададе логичния въпрос капитан Кътъл.
— Да речем, че го е дал на някого — предположи Уолтър, — а той го е забравил, загубил го е или небрежно го е захвърлил. Това е по-вероятно, отколкото другото предположение. Накратко казано, капитан Кътъл, не мога да го допусна.
— Това е надеждата, Уол’р, разбираш ли — дълбокомислено се обади капитанът, — надеждата! Тя те въодушевява! Надеждата е като шамандура — за да намериш това място, разгърни песнопойката си там, където са сантименталните песни, — но, боже мой, момчето ми, като всяка шамандура тя само плава на едно място и наникъде не можеш да я насочиш. Наред с изображението на надеждата на носа на кораба — добави капитанът — има и котва. Но каква е ползата да имам котва, след като нямам дъно, където да я спусна?
Капитан Кътъл изрече тези слова не толкова от свое собствено име, а от името на един разумен гражданин и собственик, който е задължен да дари един неопитен младеж със зрънце от своята мъдрост. Всъщност, повлиян от Уолтър, той целият грейна от пробудилата се отново надежда и съответно приключи речта си, като потупа Уолтър по гърба и възторжено извика:
— Ура, момчето ми! Лично аз споделям мнението ти.
Уолтър отвърна на възгласа с обичайния си весел смях и рече:
— Още нещо искам да ви кажа за чичо, капитан Кътъл. Смятам, че не е възможно той да е пратил писмо по обикновения начин… по пощата или с пощенски параход, нали разбирате…
— Да, да, момчето ми — одобрително рече капитанът.
— … а вие да сте го пропуснали по някакъв начин?
— Какво говориш, Уол’р — възкликна капитанът и го погледна, като направи известно усилие да си придаде сурово изражение, — нима непрекъснато, откакто загубих стария Сол Джилс, аз не чакам денонощно вест от този човек на науката? Нима на сърцето ми не е било тежко и аз не съм бдял непрестанно за него и за теб? Нима насън и наяве аз не съм бил на поста си, който никога не бих се унижил да напусна, докато мичманът е цял и невредим!
— Да, капитан Кътъл — отвърна Уолтър и стисна ръката му, — знам, че е така! Знам колко предан и искрен сте във всичко, което казвате и чувствувате. Уверен съм в това. А вие не се съмнявайте в моята увереност, както не се съмнявате, че аз отново съм престъпил този праг и че отново държа тази честна ръка. Нали?
— Да, да Уол’р — отвърна капитанът със сияеща физиономия.
— Няма да дръзвам да правя повече предположения — рече Уолтър и горещо стисна ръката на капитана, който на свой ред не по-малко сърдечно стисна неговата. — Искам само да добавя следното — опазил ме бог да се докосна до имуществото на чичо ми, капитан Кътъл. Цялата негова собственост остава под опеката на най-верния домакин и най-добрия човек… и ако той не се казва Кътъл, то тогава няма име! А сега, скъпи приятелю, да поговорим за… мис Домби.
Преди Уолтър да изрече тези думи, изражението му се промени, а след произнасянето им сякаш цялата му увереност и бодрост го напуснаха.
— Аз мислех, преди мис Домби да ме прекъсне, когато споменах за баща й снощи… — рече Уолтър — вие помните какво стана?
Капитанът добре си спомняше и кимна с глава.
— Аз мислех — продължи Уолтър, — преди това да се случи, че ние имаме трудното задължение да я убедим да се свърже с близките си и да се завърне у дома.