Гаснещ зрак [bg]

Чуха крясъците още преди рухналият храм да изникне пред очите им. Скабандари се обърна към К’рул.

— Какво става? Ще се натъкнем на някое ужасно жертвоприношение на отдавна мъртъв бог ли?

Пред тях буйната огнена светлина лумваше и примигваше, заливаше с блясък руините на храма. Нещо огромно и злокобно бе надвиснало във въздуха, помръкнал тръпнещ пурпур.

В отговор на въпросите на Скабандари К’рул въздъхна.

— Тя се колебае. Не заради ужасените крясъци на жертвата ѝ пред очакващата я съдба, а защото усеща мен и Скилен Дро.

В този момент два огромни крилати силуета се извисиха във въздуха и се издигнаха от двете страни на надвисналата рана.

Скилен Дро изщрака с челюсти и разпери криле, но К’рул се обърна към спътника си и вдигна ръка.

— Един момент, убиецо, ако обичаш. Да, те те надушиха и знаят кой си.

И да отговори демонското влечуго, Скабандари не можа да го чуе, но видя как К’рул сви рамене.

Продължиха към свещения участък на храма. Скабандари зяпна нагоре към драконите. Скилен Дро не беше толкова голям като тях, но все пак той усети страха и тревогата им. К’рул беше нарекъл съществото убиец, в края на краищата. „Да, мога да разбера това. В южните земи на Форкассаил живее оса, която се храни с паяци, големи колкото ръката ми. Големината е по-маловажна от отровата на жилото, а мисля, че този Скилен Дро е изключително зъл враг.“

— К’рул, ти говори за разговор с дракони, не за битка.

— Да.

— Но все пак водиш този… спътник.

— Да. Нужно ми е онези дракони да ме чуят.

— Но е по-вероятно да избягат!

К’рул махна отново на Скилен Дро, отхвърляйки сякаш някакво мълчаливо възражение.

— Не, не е вероятно, Скабандари. Драконите не разбират много от отстъпление. Склонни са да стоят на място и да се бият дори когато смъртта е неизбежна. Стабилно мерило за тяхната арогантност.

— По-скоро за тяхната глупост!

— Да, това също.

Нещо в крясъците загложди Скабандари и когато гласът внезапно секна, той неволно забърза напред. Щом стигна до първата рухнала колона, видя пред себе си голяма клада. До нея стоеше висока жена с огненочервена коса, кожата ѝ — с цвета на алабастър. В нозете ѝ лежеше свита на кълбо плачеща фигура.

Скабандари трепна, щом Скилен Дро прелетя покрай него и кацна тежко до жената.

Тежко задъхан, К’рул се приближи зад Скабандари.

— Аа… Жалко.

— Мъжът в краката ѝ е този, за когото дойдох — каза Скабандари.