Гаснещ зрак [bg]

Последният вълк изръмжа, изгърбен над мъртвия кон.

Тайстът изруга.

— Доволен си, нали? Е, аз не съм.

Тръгна напред.

Вълкът се задържа на място до последния миг, след което внезапно се завъртя и побягна — десетина дълги крачки, преди да се обърне отново.

Скабандари изруга повторно и се приближи до мъртвия си кон. Без да изпуска от око кръжащия вълк, взе каквото можа от запасите си, включително последните два меха с вода, вързани на седлото. Не се бяха пръснали при падането на животното — единственият повод за задоволство в цялото това премеждие.

Най-сетне, с меховете на едното рамо, походната постеля, одеялото и останките суха храна в торба, метната на другото рамо, отстъпи бавно назад, стиснал меча в готовност.

Когато се отдалечи от мястото на атаката, видя как вълкът се приближи към коня.

Истински вълк щеше да се задържи тук няколко дни и да се тъпче с месо. Но този джелек щеше да жадува да отмъсти за убийството на двамата му събратя. Скоро щеше да започне отново да го следи. Следващото нападение, предположи воинът, щеше да е нощем.

Затътри се бавно на север. Дирята, която бе проследил, общо взето беше изчезнала, но беше водила неумолимо на север, тъй че се чувстваше уверен, че е по петите на Оссерк.

Някъде привечер се натъкна на мъртвия кон на Оссерк, непокътнат и само подут в мразовития сух зимен въздух. Капризни ветрове от изток навяваха разяждащата киселина на Витр — бреговата линия се беше доближила.

Огледа набързо трупа. Оссерк не беше взел месо от животното, странен пропуск, но беше прибрал седлото и такъмите, което направо си беше чудато. Поклати глава и продължи.

Щом слънчевата светлина угасна, чу зад себе си вой.

— Глупаво кутре. Дори челюстите ти да са на гърлото ми, пак ще те изкормя. Така заявяваме умственото си превъзходство! Е, хайде тогава, нека да се срещнем през нощта и двамата да вдигнем поредния си общ паметник на глупостта. — Спря се, премисляйки думите си, след което кимна на себе си. — Такава наслада се крие в заявяването на очевидното! Все едно че само едни думи могат да закривят света, да го отклонят от неизбежния му път. Но пък не сме ли ние само разказвачите на безсмисления скок на времето напред, с нас, поклонниците, вечно жадни да вдигнем знамената всеки път, когато решим да дадем отпор? Да, виж ме как забивам ножа в тази замръзнала земя… — Думите му заглъхнаха, щом видя на едно възвишение напред две крачещи една до друга фигури, с гръб към него.

Едната имаше вид на старец.

Другата беше два пъти по-висока от спътника си, с опашка на влечуго и кожени криле, изпъкнала тъпа муцуна, която се виждаше, щом съществото погледнеше наляво и надясно в ритъм с леко разтеглените крачки.

Скабандари забави стъпките си.

Вълкът зад него зави, вече по-близо. Достатъчно близо, както се оказа, за да го чуят непознатите, защото и двамата спряха и се обърнаха.