Зовът на барабана [bg]

Иън вдигна поглед, щом чу името си. Седеше на пода до огъня, голямата глава на Роло почиваше на коляното му, а жълтите вълчи очи се бяха присвили от удоволствие, докато Иън решеше методично гъстата му козина и вадеше кърлежите и сплъстените косми.

Джейми прокара пръсти през косата си в жест на безсилие.

— Нали пратих вест, след като ми каза за него, a nighean. Изпратих Иън да каже в Крос Крийк и в Ривър Рън, а капитан Фрийман да разпита другите по реката. Изпратих вест и по Дънкан, по цялата долина на Кейп Фиър и на север до Идънтън и Ню Берн, до всички кораби, които плават от Вирджиния към Чарлстън.

Погледна ме, молеше ме за разбиране.

— Какво повече да направя? Този човек го няма никъде. Ако мислех, че има някакъв шанс… — спря и прехапа устна.

Бриана сведе очи към вълната в ръката си и с рязко движение скъса нишката. Остави крайчето ѝ да виси от чекръка, стана и прекоси стаята. Седна до масата с гръб към нас.

— Съжалявам, дъще — каза Джейми по-тихо. Сложи плахо ръка на рамото ѝ, сякаш можеше да го ухапе.

Тя се скова леко, но не се отдръпна. След миг посегна и хвана ръката му. Стисна я леко и я отмести.

— Разбирам. Благодаря ти, татко. — Седеше втренчена в пламъка, лицето и фигурата ѝ бяха напълно неподвижни, но успяваха да излъчват безкрайно отчаяние. Сложих ръце на раменете ѝ и ги разтрих леко, но тя беше като восъчен манекен под пръстите ми — като че ли не усещаше допира.

Джейми се втренчи смръщен в нея, после ме погледна. Стана решително, отиде до лавицата и свали мастилницата и перото. Остави ги на масата с трясък.

— Сетих се нещо. Нека нарисуваме обява и ще я отнеса на Жилет в Уилмингтън. Той може да я отпечата, а Иън и момчетата на Линдзи ще разнесат вестника по брега, от Чарлстън до Джеймстаун. Може пък някой, който не познава Уейкфийлд и не е чувал името му, да го знае по външен вид.

Той изсипа мастило на прах, от желязо и дъбови шикалки, в отрязаната кратуна, която използваше като мастилница, наля малко вода от каната и разбърка с перото мастилото. Усмихна се на Бриана и взе лист хартия от чекмеджето.

— Е, давай, кажи как изглежда твоят човек?

Този призив към действие бе съживил лицето на Бриана. Тя седна по-изправена и усетих как по гръбнака ѝ потече енергия, която се вливаше в пръстите ми.

— Висок — каза тя. — Почти колкото теб, татко. Хората биха го забелязали; те винаги забелязват теб. С черна коса, зелени очи… ярко зелени; това е първото, което забелязваш у него, нали, мамо?

Иън се стресна леко и вдигна глава от кучето.

— Да — казах аз и седнах на пейката до Бриана. — Но може би е по-добре да дадем не просто писмено описание. Бри е добра художничка — обясних на Джейми. — Може да нарисува Роджър по памет, нали, Бри?