Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Ех, златце, какво знаеш ти за законност, душо чиста, невинна…
Забибипка радиотелефонът. С крайчеца на окото Георгиев прочете върху зеленото екранче номера, от който го търсеха. Служебно повикване. Чудесата са си чудеса, а работата — работа, дааа…
Кутрето му натисна нужното копче и Ясен каза едно отсечено „ало“ към микрофона.
Живот, майката, да му се ненаживееш! Еееех…
Чу запис, вероятно автоматично изпратен от телефонния секретар в службата, след като не бе отговорил преди двайсет и нещо минути. Гласът на шефа.
„Ясене, утре в седем нула нула те искам в осми кабинет с папката, за да я предам после в хранилището. Връщаш се на предишната задача. Край.“
Запита се на какво ли се дължи внезапното отстъпление, пак обръщане с краката нагоре, но го стори мързеливо, без живец. Сигурно трябваше да анализира възможните причини, но не го вълнуваше.
— Абсолютно ми е през оная работа, началник! — каза Георгиев към изключения микрофон. Почувства глад и загледа за някое капанче, преди още да е напуснал селото.
Беше му сиво. Отсега нататък целият живот навярно щеше да бъде сив и скучен.
Звънец прекъсна сладкото унасяне. Северин с нежелание стана и тръгна към домофона. Запали лампата и хвърли око на стенния часовник. Изненада се колко е рано. Мислеше, че е далеч по-късна доба.
— Кой е?… А… Добре, влизай.
Въздъхна, постави слушалката и натисна бутона.
Рече към спалния кът (първоначално беше стая, но той махна стената и провеси пердета):
— Венче, слънце, трябва да се обличаме.
— Мммм… Кой е?
— Братчедът. Нещо важно. Уф…
— Севчо? Какво е това на гърба ти? Боли ли те?
— Какво? Къде?
— Между плешките. Червен белег като от каиш… Прилича на игрек. От какво е това?
— Ми… не знам.
Тя му хвърли панталон. Северин заподскача на един крак, навлече го. Отиде в коридора и се помъчи да се види в огледалото.
По площадката отвън зашумоляха стъпки.
Северин наметна на голо тънък пуловер с шпиц яка и отвори вратата, без да чака натискане на гадния звънец.
Братовчедът не беше сам. Щом съзря втория неканен гостенин, Северин гръмко и от сърце възкликна:
— О, не!!!
5.
Трийсет и пет минути преди Северин да помене с недобра дума орисията си, и приблизително час и половина, може би два, след като Ясен посети заведението на златната рибка Поли, джипът „Гранд Чероки“ отново спря пред същата механа, коктейл-бар, кръчма или на който както му хареса. Накратко — пред кръчмето, в което един змей давеше мъката си.
Георгиев излезе, подхвърли нещо неразбираемо на оставащия вътре и малко сковано се насочи към заведението.
Този път беше почти пълно.
Георгиев спря на входа и обходи с изцъклени очи помещението. Знаеше, че Иван вече не е тук, но все пак… Успя да направи впечатление. Сервитьорката леко пребледня, позна го и побърза да се приближи.
Размениха няколко думи. Барманът и другата келнерка тревожно ги гледаха. Георгиев кимна, успокояващо потупа девойката по рамото и напусна механата.
Барманът изпусна въздуха, обърна се към момичето, но се отказа от изявления. Вместо това постави три чаши, в които щедро отсипа по стотина грама от най-скъпото уиски.
— Заведението черпи — рече на колежките си, — заслужаваме го!
Над масите се лееше музика и бърбореха приглушени гласове, звънкаха чаши и по-рядко вилици, гребящи мезета. Подскачаше смях, пускаха се ръце… и така нататък, всички обикновени събития за обикновено барче.
Все пак се понапълни, слава те Боже, не остана хич без оборот…
— Тръгнал си е преди повече от петдесет минути, час. Нищо не е споменал, по което да се съди накъде се е запътил — рече Ясен на този до себе си в колата.
Искаше да добави, че са били уплашени, объркани, но премълча и само запита:
— И какво ще правим сега?
Съществото на съседната седалка се размърда и обърна отчетливо фосфоресциращи очи към Георгиев. В кехлибареното на ириса живо трепкаха вертикални черни зеници.
— Не зная какво ме питаш — отвърна шарканът.
— Питам…
Георгиев млъкна. Искрено казано, хич не му дремеше какво ще се предприема. Осъзнаваше, че иска да се махне далеч от тези пронизващи очи, и се бореше с глупавия си страх. Единствено любопитството честно стоеше на негова страна в тази борба. Даде си сметка, че никаква професионална чест, никакви разбирания за дълг, никаква амбиция не можеха да надвият ужаса да се изправи лице в лице с истински дракон. Нито заповед, нито мераци за изгода.