Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

— Вече не схващам.

— Няма нищо — каза Накор и го стисна успокоително за рамото. — Да знаеш къде е Пъг?

— Не. Но мога да попитам в двореца. Някой може да знае. Ти нямаш ли някой магически… номер, с който да привлечеш вниманието му?

— Може би. Но не знам дали си заслужава.

— Не искам и да знам — каза Ру.

— Не ти и трябва — съгласи се Накор. Огледа се, сякаш чак сега забелязваше работата, която се вършеше. — Това пък какво е?

— Никой не е виждал стария собственик след падането на града, така че или е умрял, или не се връща. Дори да се появи, ще се спазарим. — Ру махна с ръка. — Опитвам се да го възстановя точно както беше преди войната. Много го обичам този град.

— Че как не! — Накор се ухили. — Доста забогатя тук.

Ру сви рамене.

— Отчасти и това, но по-важно е, че тук създадох себе си.

— Дълъг път измина — каза Накор.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Жена ти как е?

— Наедрява. — Ру посочи корема си и се ухили.

— Чух, че си пристигнал в града с лорд Вазарий от Квег като пленник.

— Не ми е пленник.

— Добра ли е историята?

— Много.

— Хубаво. Но ще ми я разкажеш някой друг път — сега ми трябва Пъг.

— Виж какво — каза Ру. — Я дай да идем в затвора при Новия пазар да навестим Даш Джеймисън.

— Става — каза Накор.

Излязоха.

Градът бавно се връщаше към живота, какъвто го знаеха отпреди войната. Всеки ден се възстановяваше по някоя сграда и се отваряше по някой дюкян. Мълвата говореше, че до седмица от Кеш ще пристигне керван, първият след боевете. Тъй като официално не беше обявена война, търговията между Кралството и Кеш се възстановяваше. Ако Гилдията на Коработрошачите можеше да продължи с ваденето на корабите, до следващото лято заливът щеше да стане плавателен, а до следващата година — напълно възстановен.

— Градът е като човек, виждаш ли? — подхвърли Накор.

— Доста понабит — съгласи се Ру, — но се съвзема.

— Нещо повече — каза Накор. — Някои градове нямат… не знам как точно да го нарека, идентичност може би. Чувство за нещо различно. Като много от тия в империята. Много стари градове, с голяма история, но всеки ден е като следващия. В сравнение с тях, Крондор е много живо място.

Ру се засмя.

— Може и така да се каже.

Стигнаха пазара и видяха затвора, светнал от прясната боя и с решетки по всички гледащи навън прозорци. Щом влязоха през вратата, завариха някакъв намусен чиновник, който вдигна глава и попита:

— Да?

— Търсим шерифа — каза Накор.

— Навън е, на пазара някъде. Извинете. — Наведе глава и се залови отново с бумагите си.

Ру махна на Накор да излязат. Спряха на вратата и загледаха гъстото човешко гъмжило. Продавачите се бяха подредили по сергиите, а външният край на пазарището беше пълен с разпънати пъстри одеяла с подредена по тях стока, коли, натоварени с продукти, и мъже, понесли табли със стока.

— Може да е навсякъде — каза Ру.

Накор се ухили.

— Знам как да му привлека вниманието.

Ру го хвана за рамото.