Сияйни слова

„Мигар разрушението, което сме донесли, не е достатъчно? Световете, които ти сега преброждаш, носят допира и замисъла на Адоналсиум. Намесата ни досега е дала единствено болка.“

По камъка пред килията на Каладин изскърцаха крака. Някой от тъмничарите отново го проверяваше. Каладин остана да лежи със затворени очи и не погледна.

За да удържа мрака, той почна да планира. Какво ще прави, когато излезе? Когато излезе. Трябваше да си го казва насила. Не че не вярваше на Далинар. Умът му обаче… умът му го предаваше и нашепваше неистини.

Изкривявания. В сегашното си състояние можеше да повярва, че Далинар лъже. Че Върховният принц тайно желае Каладин да е в затвора. В края на краищата, Каладин бе ужасен телохранител. Не успя да направи нищо за тайнствените отброявания, надраскани по стените, и не успя да спре Убиеца в бяло.

Докато умът му нашепваше лъжи, Каладин можеше да повярва, че и в Мост Четири са доволни да се отърват от него — че желанието им да са телохранители е само преструвка, за да му угодят. А те тайно искат да живеят свой живот и да се радват, без Каладин да ги разваля.

Тези неистини трябваше да му се струват нелепи. Но не му се струваха.

Щрак.

Каладин внезапно отвори очи и се стегна. Дали не идваха да го отведат на екзекуция, каквото беше желанието на краля? Скочи на крака и зае бойна стойка, готов да метне празната паница.

Тъмничарят на прага на килията се ококори и отстъпи.

— Бурята да те отнесе, човече. Мислех, че спиш. Е, излежа си присъдата. Кралят те помилва днес. Даже не си разжалван. — Човекът се почеса по брадичката и отвори вратата на килията. — Май си късметлия.

Късметлия. Все това разправяха за Каладин. Ала очакването на свободата пропъди мрака в него. Каладин доближи вратата. Предпазливо. Излезе навън и пазачът отстъпи.

— Не си доверчив, а? — попита той. Беше светлоок от ниските данове. — Сигурно затова си добър телохранител.

Човекът даде знак на Каладин да излезе пръв.

Каладин чакаше.

Накрая тъмничарят въздъхна.

— Добре тогава.

И пръв излезе в коридора.

Каладин го последва и установи, че с всяка крачка се връща назад с няколко дни. Заключва мрака. Той не е роб. Той е войник. Капитан Каладин. Изтърпя това… колко? Две или три седмици? Толкова кратко време обратно в клетката.

Сега беше свободен. Можеше да се върне към живота си на телохранител. Ала нещо… нещо се бе променило.

Никой никога, никога вече няма да ми стори това. Нито крал, нито пълководец, нито Сиятелен господар или господарка.

Първо щеше да умре.

Минаха един прозорец от подветрената страна и Каладин вдъхна хладния свеж въздух. През прозореца се разкриваше обикновен и скучен изглед към лагера, но му се видя прекрасен. Ветрецът разбърка косата му и той си позволи да се усмихне широко. Попипа брадата си. Обрасла беше с няколкоседмична четина. Трябваше Скалата да го обръсне.

— Ето — каза тъмничарят. — Свободен е. Можем ли най-сетне да приключим с театъра, ваше височество?

Ваше височество ли? Каладин се обърна към другата страна на коридора, където пазачът бе спрял пред някаква килия — от по-големите, разположени в самия коридор. Каладин беше турен в най-дълбоката килия, далече от прозорците.

Тъмничарят завъртя ключа в ключалката на дървената врата и я отвори. Адолин Колин — облечен в проста тясна униформа — пристъпи навън. И той беше обрасъл, но брадата му беше руса, изпъстрена с черно. Князчето пое дълбоко дъх, обърна се към Каладин и кимна.

— Затворил е и Вас? — изуми се Каладин. — Как…? Какво…?

Адолин се обърна към тъмничаря.

— Изпълнени ли са заповедите ми?

— Чакат в стаята ей тук, господарю — притеснено отвърна човекът.

Адолин кимна и се отправи нататък.

Каладин настигна тъмничаря и го улови за ръката.