Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Пренебрегват по-голямото предубеждение — преди всичко, че трябва да се определя и да се посочва „място“ на жената. Някак трябва половината хора да приемат ролята, отредена им като заключение от един-единствен разговор. Не е важно колко голяма е тази роля. По същността си тя ще бъде принизяване от безкрайното разнообразие, което представляват жените.
Аз твърдя, че няма роля за жените — има роля за всяка жена и тя трябва да решава сама. За едни това ще е ролята на учен, за други — на съпруга. За трети — и двете. А ще има и такива, за които няма да е нито една.
Не ме разбирайте погрешно, не ценя една роля повече от друга. Целта ми не е да разслоявам нашето общество — вече твърде добре сме се справили с това — целта ми е да усложня спора.
Силата на жената не бива да е в ролята ѝ, каквото и да е избрала, а във властта да избира. Изумявам се дори, че ми се налага да подчертавам това, понеже го приемам за самата основа на нашия разговор.
Шалан затвори книгата. Не бяха минали и два часа, откакто татко нареди Хеларан да бъде убит. След като Шалан се оттегли в стаята си, в коридора отпред се появиха двама от пазачите. Едва ли за да я наблюдават — тя се съмняваше татко да знае, че е чула заповедта му за убийството на Хеларан. Пазачите бяха тук, та да не избяга Малисе, мащехата на Шалан.
А може и да грешеше. Даже не знаеше дали Малисе е останала жива след нейните викове и студените ядни излияния на татко.
Шалан искаше да се скрие, да се затвори в килера, увита в одеяла и да затвори очи. Думите в книгата на Ясна ѝ дадоха сили, ако и в някои отношения да бе смехотворно, че изобщо я чете. Сиятелната господарка Колин говореше за благородството на избора, все едно всяка жена има такава възможност. Ясна преценяваше вземането на решение дали жената да е майка или учен. А изборът въобще не бе труден! Изглеждаше прекрасно! И двете щяха да са приятни в сравнение с живота в страх в дом, където тлееха гняв, отчаяние и безнадеждност.
Представяше си каква е Сиятелната господарка Колин — способна жена, която не постъпва така, както другите настояват, че трябва. Жена с власт и тежест. Жена, която разполага с привилегията да преследва мечтите си.
Какво ли бе това?
Шалан се изправи. Отиде до вратата и я открехна. Макар вече да бе късно, пазачите стояха в другия край на коридора. С разтуптяно сърце, Шалан проклинаше боязливостта си. Защо не можеше да е като жените, които действат, вместо да се крие в стаята и да си запушва ушите с възглавница?
Разтреперана, тя се измъкна от стаята. Закрачи към пазачите. Усещаше, че я гледат. Единият вдигна ръка. Шалан не знаеше името му. Преди знаеше имената на всички пазачи. Ала хората, с които беше израснала, сега бяха заменени.
— Баща ми има нужда от мен — каза тя, без да спира. Въпреки че пазачът беше светлоок, Шалан не беше длъжна да му се подчинява. Може и да прекарваше повечето време затворена в стаята, но си оставаше много по-високопоставена от него.
Подмина мъжете, здраво стиснала треперещите си ръце. Пуснаха я. Край вратата на татковата стая чу тихо хлипане. За щастие, Малисе още беше жива.
Намери татко в залата. Седеше сам. И двете огнища бяха запалени и пламъците бумтяха. Татко седеше отпуснат на трапезата, в ярката светлина на огъня, и се взираше пред себе си.
Шалан се вмъкна в кухнята, преди татко да я забележи, и приготви любимото му питие. Тъмновиолетово вино, подправено с канела и подгрято заради студа. Когато се върна в залата, татко вдигна поглед. Шалан остави чашата пред него и се взря в очите му. Днес в тях нямаше тъмнина. Беше си просто той. Рядко се случваше напоследък.
— Не слушат, Шалан — прошепна той. — Никой не слуша. Противно ми е, че ми се налага да се карам в собствената си къща. Те би трябвало да ме подкрепят. — Той взе питието. — През половината време Виким само зяпа в стената. Юшу нищо не струва, а Балат непрекъснато спори с мене. Сега и Малисе почна.
— Ще поговоря с тях — каза Шалан.
Татко допи виното и кимна.
— Да. Да, хубаво ще е. Балат още е навън с проклетите трупове на брадвохрътите. Радвам се, че са мъртви. Това кучило беше пълно със запъртъци. И без това не му трябваха…
Шалан излезе в студената вечер. Слънцето бе залязло, а по стрехите на господарската къща висяха фенери. Рядко беше виждала градините вечер, та ѝ се сториха тайнствени в мрака. Ластарите приличаха на пръсти, които се протягат от пустошта и търсят какво да грабнат и да завлекат в нощта.