Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Колко дни вече? Каладин установи, че не го е грижа. Това го разтревожи. Когато беше роб, също беше престанал да се вълнува от времето.
Не беше далеко от някогашния окаяник. Усещаше как се плъзга обратно към същото умонастроение като човек, който се катери по покрит с крем и тиня хълм. Винаги, когато опиташе да се изтегли нагоре, пак се плъзваше надолу. Накрая щеше да падне.
Старите му мисли… робски мисли… възвираха в него. „Престани да се грижиш. Тревожи се само за следващото хранене и за това как да го опазиш от другите. Не мисли твърде много. Мисленето е опасно. Кара те да се надяваш. Кара те да желаеш.“
Каладин изкрещя, метна се от пейката и закрачи из килията, уловил главата си с ръце. Мислеше се за силен. За боец. Ала за да му отнемат това, стигаше само да го натъпчат в килията за няколко седмици. И истината се връщаше! Хвърли се върху стоманените пръти и протегна ръка между тях, към една от лампите на стената. Вдиша.
Нищо. Никаква Светлина на Бурята. Сферата все така си светеше, равно и неизменно.
Каладин изрева и се пресегна още, опна пръсти към тази далечна светлина. Не позволявай на мрака да ме погълне, помисли той… Молеше се. Откога не го бе правил? Нямаше кой да напише вместо него думите и да ги изгори, ала Всемогъщият чуваше сърцата, нали? Моля те. Не отново. Не мога да се върна към това.
Моля те.
Протягаше се към сферата. Вдишваше. Светлината сякаш се противеше, сетне величествено потече във върховете на пръстите му. Бурята затуптя във вените му.
Каладин затаи дъх, затвори очи, наслади ѝ се. Силата го удряше отвътре, мъчеше се да избяга. Отблъсна се от решетката и пак закрачи със затворени очи, не така трескаво, както преди.
— Тревожа се за теб. — Гласът на Сил. — Ставаш тъмен.
Каладин отвори очи и най-сетне я намери. Седеше между прътите като в люлка.
— Ще се оправя — рече той и от устните му се издигна Светлина като дим. — Само трябва да изляза от тази клетка.
— По-зле е. Тъмнината… тъмнината…
Тя погледна настрани, после внезапно се разсмя и се спусна да провери нещо на пода. Дребен кремлинг, който се промъкваше край стената на килията. Сил стоеше над него и се кокореше на яркото червено и виолетово на черупката му.
Каладин се усмихна. Тя си оставаше духче. Като дете. За Сил светът беше място, на което да се диви. Как ли беше?
Каладин седна и довърши храната. Усещаше, че за някое време е отблъснал унинието. Накрая един от пазачите го нагледа и видя тъмната сфера. Извади я, начумери се и поклати глава, преди да я смени и да продължи нататък.
Амарам идваше в същата стая.
Скрий се!
Шалан се почувства горда от бързината, с която изхвърли остатъка от Светлината и се уви в нея. Дори не се замисли как откликна умопобърканият преди малко на нейното Тъкане на Светлина, макар навярно да бе нужно. Както и да е, той май не забеляза сега.
Трябваше ли да се превърне в ардент? Не. Нещо много по-просто и по-бързо.
Тъмнина.
Дрехите ѝ станаха черни. Кожата, косите, шапката — всичко бе чисто черно. Отстъпи от вратата към ъгъла, най-далеч от процепа, който служеше за прозорец, и застина неподвижно. Когато образът си дойде на мястото, Тъкането на Светлина погълна остатъците, които обикновено се издигаха от кожата ѝ. Така се скри още по-добре.
Вратата се отвори. Сърцето на Шалан блъскаше в гърдите ѝ. Щеше ѝ се да разполага с време да направи лъжлива стена. Влезе Амарам, заедно с млад тъмноок човек, от алетите, с къса черна коса и плътни вежди. Носеше ливреята на дома Колин. Двамата тихо затвориха вратата и Амарам прибра ключа в джоба си.
Когато видя убиеца на брат си, Шалан веднага изпита гняв, ала установи, че вече е постихнал. Тлееща ненавист наместо люта омраза. Минало беше доста време откакто за последен път видя Хеларан. А и Балат беше прав да казва, че големият им брат ги е изоставил.
За да опита да убие Амарам, очевидно — или поне Шалан успя да го разбере така от прочетеното за Амарам и неговия Меч. А защо Хеларан бе тръгнал да убива този човек? И можеше ли тя наистина да вини Амарам, когато той вероятно просто се беше защитавал?
Усещаше, че знае твърде малко. Амарам, разбира се, си оставаше гадина.
Той и тъмноокият алет се обърнаха към умопобъркания. Шалан почти не различаваше лицата им в сумрачната стая.
— Не знам защо Ви е притрябвало да го видите лично, господарю — каза слугата. — Предадох ви думите му.
— Тихо, Бордин — отвърна Амарам и прекоси стаята. — Слушай на вратата.