Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Нещо сребърно блесна над нея в нощта. Медальон с лисича глава. Две ръце го опряха в кожата й точно над гърдите. Металът беше леденостуден.
- Здрасти, кралице - каза Мелар, бившият гвардеец - онзи, за когото мнозина все още мислеха, че е баща на децата й - и се ухили. - Доста трудно е да те намери човек.
Елейн плю в лицето му, но той вдигна ръка и спря слюнката. Усмихна се, след това се изправи и я остави в ръцете на двама наемници. Няколко от охраната й все още се съпротивляваха, но повечето бяха изтласкани назад или избити.
Мелар се обърна, когато двама мъже довлякоха Биргит. Тя се мяташе бясно в ръцете им и още един притича да им помогне да я задържат. Мелар извади меча си, погледна за миг острието, сякаш гледаше отражението си в блясъка му, след това го заби в корема на Биргит.
Тя изохка и падна на колене. Мелар й отсече главата със свиреп замах.
Елейн седеше замръзнала. Не можеше да мисли, нито да реагира, когато тялото на Биргит се смъкна напред и кръвта й рукна от отсечения врат. Връзката угасна като свещ и след това дойде… болка. Ужасна болка.
- От много време чаках да направя това - каза Мелар. - Кръв и кървава пепел, каква наслада!
„Биргит…” Стражничката й беше мъртва. Стражничката й беше убита. Това кораво и нежно сърце, тази неизмерима вярност - унищожени. От загубата не можеше… не можеше да мисли.
Мелар подритна трупа на Биргит и в същия миг един мъж спря коня си пред него. Зад седлото бе метнато някакво тяло. Мъжът беше с андорска униформа, а пред лицето на отпуснатата зад него жена се полюшваше златиста коса. Която и да беше горката жена, носеше рокля точно като на Елейн.
„О, не…”
- Тръгвайте - каза Мелар.
Мъжете подкараха конете, бяха предрешени като гвардейци. Носеха знамето на Елейн и един завика:
- Кралицата е мъртва! Кралицата падна!
Мелар се обърна към Елейн.
- Хората ти все още се бият. Е, това би трябвало да ги разколебае. Колкото до тебе… Тези твои дечица ги иска Великият властелин. Явно му трябват за нещо. Заповядано ни е да ги занесем на Шайол Гул. Май не трябваше да ги зачеваш. - Погледна един от съратниците си. - Можеш ли да го направиш?
Онзи коленичи до Елейн и притисна длани на корема й. Внезапен ужас прониза изтръпналия й ум. Бебетата й!
- Напреднала е достатъчно - каза мъжът. - Сигурно ще мога да ги опазя живи със сплит, ако ги извадиш. Трудно ще е да се направи както трябва обаче. Още са много малки. Шест месеца. Но със сплитовете, които ми показаха Избраните… да, мисля, че ще мога да ги задържа живи за час. Но ще трябва да ги отнесеш на М’хаил, за да ги пренесе на Шайол Гул. Пътуването с обикновен портал няма да свърши работа.
Мелар прибра меча си в ножницата и извади от колана си ловен нож.
- Устройва ме. Ще пратим децата, както иска Великият властелин. Но ти, моя кралице… ти си моя.
Елейн започна да се бори, но хватката на мъжете беше здрава. Тя драскаше и драскаше към сайдар, но притиснатият над гърдите й медальон действаше като вилняк. Все едно да се опитва да прегърне сайдин вместо сайдар.
- Не! - изкрещя тя, щом Мелар коленичи до нея. - Не!!!
- Чудесно - изръмжа той. - Надявах се, че ще крещиш.
Нищо.
Ранд се обърна. Опита се да се обърне. Нямаше тяло, нямаше форма.
Нищо.
Опита се да проговори, но нямаше уста. Най-сетне успя да _помисли_ думите и да ги изрази.
ШАЙ’ТАН - излъчи Ран. - КАКВО Е ТОВА?
НАШИЯТ ДОГОВОР - отвърна Тъмния. - НАШЕТО ПОМИРЕНИЕ.
НАШЕТО ПОМИРЕНИЕ Е НИЩО?
ДА - каза Тъмния.
И Ранд разбра. Тъмния предлагаше сделка. Ранд можеше да приеме това… Можеше да приеме нищото. Двамата бяха в двубой за съдбата на света. Ранд настояваше за мир, за блясък и за любов. Тъмния се стремеше към противоположното. Болка. Страдание.
В известен смисъл това беше баланс между двете. Тъмния бе готов да се съгласи да не пресътворява Колелото според мрачните си желания. Нямаше да има робство за човечеството, нямаше да има свят без любов. Нямаше да има никакъв свят.
ТОВА ОБЕЩА НА ЕЛАН - каза Ранд. - ОБЕЩА МУ КРАЙ НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО.
ПРЕДЛАГАМ ГО И НА ТЕБ - отвърна Тъмния. - НА ВСИЧКИ ХОРА. ИСКАШЕ МИР. ДАВАМ ТИ ГО. МИРА НА ПРАЗНОТАТА, КОЙТО ТОЛКОВА ЧЕСТО ТЪРСИШ. ДАВАМ ТИ НИЩО И ВСИЧКО.
Ранд не отхвърли предложението мигновено. Сграбчи го и го затаи в ума си. Никаква болка повече. Никакво страдание повече. Никакво бреме повече.
Край. Не беше ли копнял точно за това? Начин циклите да свършат окончателно?
НЕ - каза той. - КРАЯТ НА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НЕ Е МИР. НАПРАВИХ ТОЗИ ИЗБОР ПРЕДИ. ЩЕ ПРОДЪЛЖИМ.
Натискът на Тъмния започна да го обкръжава отново, заплашваше да го разкъса.