Гаснещ зрак [bg]

— Значи са създателите на светове.

— Светове се раждат от въглените на мъртви звезди, Скилен Дро. Никой огън не изгаря докрай. Винаги нещо остава. — Погледна приятеля си. — Или нямаш такива неканени видения? Страховитите раждания, свят след свят, век след век?

Скилен Дро сви острите си коси рамене.

— Знам ги, но не ги смятам за нищо повече от спомени за собственото ни раждане, изригването на светлина, стъписването от студения въздух, внезапното осъзнаване на присъщата ни безпомощност. Влизаме в света неподготвени и ако всъщност се окажем смъртни, се препъваме до самия му край, също така неподготвени.

— А Строителите?

— Силите на природата ще ни забележат, понякога, все едно че не сме нищо повече от мухи, бръмнали пред лицето им. Смъртността е само едно кратко повторение, изказване на неизказаното; достойно за мигновена почуда, докато остатъчният образ помръкне и угасне пред окото, а след това бъде уместно забравен. — Скилен Дро разпери крилете си. — Въздухът е мръсен. Но ти беше прав.

— За какво?

— Дракони са минали насам. Ти каза, че един или два вероятно са били привлечени обратно към портала. А порталът всъщност странстваше и сега ни чака на север. И да, Ардата остава. — Обърна се и изгледа К’рул. — Точно както каза ти. Кажи ми, тази твоя вечно изтичаща кръв дава ли ти нова сетивност? Дава ли ти усет, който обхваща целия този свят? Губейки кръвта си, К’рул, да не би случайно да си измамил всички ни и вече да претендираш за невъобразима власт и влияние? Създаваш нов свят с тази магия. Тя се просмуква и зацапва всичко в обхвата си, а този обхват се разширява. И кой стои в центъра? Ами, нашият скромен К’рул, от когото капе щедро. Тъй че трябва да попитам: завладял ли си ни?

К’рул почеса наболата си брада.

— О, предполагам, Скилен Дро. Но смекчи възмущението си, приятелю, защото този, който стои в центъра, стои там в слабост, не в сила. — Лицето му се изкриви. — Аз не съм Ардата с нейните паяжини и с лакомията ѝ. Центърът на моята империя, такава, каквато е, не изисква жертва. Аз съм жертвата.

— Култът, значи, е да пием кръвта ти, капеща от подиума.

— Ерастас и Секул Лат откриха по-брутален начин на хранене с кръв, изразен на езика на насилие и смърт. Техният е противоположен на моя, но това не го прави по-малко мощен. Всъщност може би предвид съблазняващите му свойства, привличащи най-лошото в нас, ще надделее над мен с времето. — Помълча и въздъхна. — Боя се от това, и все пак ходовете, които правя срещу тях, не мога да ги правя сам.

— Аз, твоят невеж съюзник.

— И дракони.

— А Ардата?

— Не знам, честно. Любопитен съм, разбира се. Какво я държи тук, на бреговете на Витр, под портата на Старвалд Демелайн? Дали е просто загубата на Кралицата на сънищата? Или има още нещо, нещо повече? Една паяжина, в края на краищата, може да бъде нещо повече от капан. Може да е също така средство да се държи всичко заедно, да се държи да не се разпадне.