Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— А, като духче, което е загубило връзката си — каза Шарка.
— Май не е точно така — отвърна Шалан и пристъпи до лудия. — Но е подобно.
Тя приклекна до мъжа и се помъчи да разбере какво говори.
— Часът на Завръщането, на Опустошението, иде — прошепна той. Заради цвета на кожата Шалан очакваше азишки изговор, но езикът му беше съвършен алетски. — Трябва да се подготвим. След последните разрушения ще да сте забравили много.
Шалан погледна Шарка, но той се губеше в сенките по-настрани, после отново погледна мъжа. Светлината се отразяваше в тъмнокафявите му очи, две ярки точки върху иначе тъмното му лице. Отпуснатата му стойка беше тъй мрачна. Той продължи да шепне за бронз и стомана, за подготовка и обучение.
— Кой си ти? — тихо попита Шалан.
— Таленел’ Елин. Онзи, когото наричате Каменната жила.
Шалан усети хлад. После лудият продължи да говори — същите неща като преди, точно повторени. Тя дори не знаеше дали забележката му беше отговор на въпроса ѝ или просто част от приказките му. Мъжът не отговаряше на други въпроси.
Шалан отстъпи и скръсти ръце. Чантата ѝ беше преметната през рамо.
— Таленел — каза Шарка. — Знам това име.
— Таленелат’ Елин е името на един от Вестителите — обясни Шалан. — Почти същото е.
— Ах — Шарка позамълча. — Лъжа?
— Несъмнено. Противно на всякакъв разум е Далинар Колин да държи един от Вестителите на Всемогъщия затворен в задна стаичка в храма. Мнозина луди се мислят за някой друг.
Разбира се, доста хора смятаха, че самият Далинар не е с всичкия си. А и той опитваше да възстанови Сияйните рицари. Да прибере един луд, който се мисли за Вестител, беше в съзвучие с това.
— Луди човече, откъде си?
Той продължи да приказва.
— Знаеш ли какво иска Далинар Колин от тебе?
Още бълнувания.
Шалан въздъхна, но приклекна и записа точните му думи, за да ги прати на Мраизе. Изложи цялата поредица и я прослуша два пъти, за да се увери, че той няма да каже нещо ново. Този път не назова предполагаемото си име. Значи това беше отклонение.
Не можеше наистина да е един от Вестителите, нали?
Не ставай глупава, каза си тя и прибра инструментите за писане. Вестителите греят като слънцето, размахват Остриетата на Честта, а гласовете им са като хиляда тръби. Вестителите могат да заповядат на сградите да се срутят, бурите им се подчиняват, могат да лекуват с докосване.
Шалан тръгна към вратата. Вече би трябвало да са забелязали отстъствието ѝ от другата стая. Налагаше се да се върне и да излъже, че е търсила нещо да разкваси пресъхналото си гърло. Първо обаче, да си наложи образа на ардента. Вдиша малко Светлина на Бурята, после издиша и използва все още пресния спомен за него, за да създаде…
— Аааа!
Лудият скочи на крака и извика. Хвърли се към Шалан с невероятна бързина. Шалан изпищя изненадано, той я грабна и я избута от облака Светлина. Образът се разпадна и се изпари. Лудият я хласна в стената. Очите му се блещеха и дишаше накъсано. Трескаво оглеждаше лицето ѝ, зениците му се стрелкаха напред-назад.
Шалан трепереше и едва поемаше дъх.
Десет удара на сърцето.
— Една от рицарите на Ишар — прошепна лудият. Очите му се присвиха. — Помня… Той ли ги основа? Да. Преди няколко Опустошения. Вече не са само приказки. Не се е говорило от няколко хиляди години. Но… Кога…
Отстъпи от Шалан и се хвана за главата. Мечът падна в ръката ѝ, но тя сякаш вече нямаше нужда от него. Мъжът ѝ обърна гръб, отиде до леглото, легна и се сви.
Шалан предпазливо пристъпи напред и чу, че той пак шепне същото като преди. Освободи Меча.
Душата на майка…
— Шалан? — обади се Шарка. — Полудя ли?
Тя се отърси. Колко ли време беше минало?
— Да — отговори тя и забърза към вратата. Надзърна навън. Не можеше да си позволи отново да използва Светлината в тази стая. Налагаше се просто да се измъкне…
Проклятие. По коридора приближаваха хора. Трябваше да изчака да отминат. Само че те явно идваха тъкмо към тази врата.
Един от тях беше върховният господар Амарам.
64
Съкровища
„Да, разочарован съм. Завинаги, както се изразяваш ти.“
Каладин лежеше на пейката и не обръщаше внимание на оставената на пода следобедна паница задушен и подправен талев.
Беше почнал да мисли за себе си като за онзи белогръб в менажерията. Хищник в клетка. Да не дават Бурите и той да свърши като бедния звяр. Изнурен, гладен и объркан. Не понасят добре пленничеството, беше казала Шалан.