Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Иятил се обърна към Шалан и с почти недоловима въздишка взе да се поклаща напред-назад.
— Трябва ли да ги убием? — промълви тя. — Не. Не, не трябва. Но някой ще види! Не, не говори така. Не. Няма да те слушам.
Тя почна да си тананика.
Младият ардент се изправи и погледна стария.
— Прискърбно — установи онзи. — Носач, ела. Накарай паршите си да внесат паланкина.
Не след дълго Шалан стоеше в ъгъла на тясна манастирска килия и гледаше как Иятил се противи на грижите на неколцина арденти. Все им повтаряше, че ако свалят маската ѝ, ще се наложи да ги убие.
И това май не беше част от преструвката.
За щастие, инак тя играеше ролята си добре. Бълнуванията ѝ заедно със скритото лице караха дори Шалан да потръпва. Ардентите ту се очароваха, ту се ужасяваха.
Съсредоточи се върху рисуването, каза си тя. Скицираше един от ардентите, висок колкото нея самата дебеланко. Рисунката беше бърза, но добра. Шалан разсеяно установи, че се пита какво ли е усещането да имаш брада. Сърби ли? Надали — косата на главата не сърби, защо тогава косата по лицето да сърби? И как не се цапаха с храна?
Завърши с няколко бързи щриха, после тихо се надигна. Иятил задържа вниманието на ардентите с нов изблик на несвързани приказки. Шалан ѝ кимна в благодарност, после се промъкна през вратата и излезе в коридора. Бързо се огледа да види сама ли е и използва облак Светлина, за да се превърне в ардента. Когато това стана, тя прибра правата си червена коса — единствената част от нея, която заплашваше да се измъкне вън от зрителната измама — под дрехата на гърба си.
— Шарка? — прошепна Шалан, обърна се и тръгна небрежно по коридора.
— Ммм?
— Намери го — рече тя и извади от чантата си изображението на лудия, което Мраизе беше оставил в хралупата на дървото. Скицата бе направена от разстояние и не беше особено добра. Надяваше се…
— Втория коридор вляво — отговори Шарка.
Шалан сведе очи към него, макар образът на ардентската роба да скриваше Шарка, който седеше върху нейното палто.
— Откъде знаеш?
— Ти се разсейваше с рисуването. Надзърнах наоколо. През четири врати оттук има една много занимателна жена. Явно маже изпражнения по стената.
— Пфу.
На Шалан ѝ се стори, че усеща миризмата.
— Шарки — продължи той, докато вървяха. — Не видях добре какво пише, обаче изглеждаше много интересно. Мисля да се върна и да…
— Не — прошепна Шалан. — Стой с мен.
Тя се усмихна и кимна на неколцина арденти, които минаха край нея. За щастие, не я заговориха, а само кимнаха в отговор.
Манастирът, като почти всичко в лагера на Далинар, беше прорязан от еднообразни коридори без украси. Шалан последва указанията на Шарка до една яка врата в камъка. Ключалката се отвори с помощта на Шарка и Шалан тихо се промъкна вътре.
Самотното прозорче — по-скоро процеп — не беше достатъчно да освети напълно грамадната фигура, приседнала на леглото. Човекът беше тъмнокож, като някой от кралствата на Макабаките, тъмните му коси бяха чорлави, а ръцете — яки. Ръце или на работник, или на войник. Мъжът седеше отпуснато, с превит гръб и наведена глава, а слабата светлина от прозореца образуваше бяла ивица на гърба му. Мрачен и могъщ силует.
Мъжът шепнеше. Шалан не можа да различи думите. Потръпна, опря гръб на вратата и вдигна скицата от Мраизе. Явно беше същият човек — поне цветът на кожата и якото телосложение съвпадаха, макар този тук да беше много по-мускулест, отколкото на рисунката. В името на Бурите… ръцете му сякаш можеха да я смачкат като кремлинг.
Мъжът не помръдваше. Не вдигна поглед, не се премести. Беше като скала, която се е дотъркаляла дотук и е спряла.
— Защо държат толкова тъмно в тази стая? — попита съвсем бодро Шарка.
Лудият не откликна нито на въпроса, нито на Шалан, която пристъпи напред.
— Най-новата теория за помощ на умопобърканите предполага сумрачни помещения — прошепна тя. — Прекалено обилната светлина ги възбужда и може да намали ефективността на лечението.
Поне това си спомняше. Не беше чела много по този въпрос. Стаята беше тъмна. Прозорчето надали беше по-широко от няколко пръста.
Какво ли шепнеше той? Шалан предпазливо продължи напред.
— Господине? — продума тя. После замълча, понеже осъзна, че тялото на стар и дебел ардент говори с гласа на млада жена. Дали това щеше да изплаши човека? Той не гледаше, затова Шалан оттегли образа.
— Не изглежда ядосан — установи Шарка. — Но вие го наричате луд.
— Думата „луд“ има две значения. Едното е да си ядосан. Другото е да си увреден в главата.