Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Това е повече от достатъчно, за да стигнете с лодка до Бел-Ил, който ви предоставям като убежище. Там ще бъдете мой гост и вашата личност за мен ще бъде толкова свещена, колкото личността на негово величество, докато се намира във Во. Тръгвайте, Дербле, тръгвайте и докато аз съм жив, косъм няма да падне от главата ви.
— Благодаря — каза с мрачна ирония Арамис.
— И така, побързайте, стиснете ми ръка и да полетим. Вие — да спасявате живота си, а аз — да спасявам моята чест.
Арамис извади ръката си от пазвата, тя беше окървавена. С нокти той беше раздрал гърдите си, сякаш се наказваше за толкова безплодни мечти, толкова суетни, безумни и ефимерни. Фуке се ужаси. Той се изпълни с жалост към Арамис и с разтворени обятия се приближи към него.
— Аз нямам оръжие — промълви Арамис, непристъпен и страшен като сянката на Дидона.
После, без да се докосне до протегнатата ръка на суперинтенданта, той отстъпи две крачки назад. Последната му дума беше проклятие. Последният му жест беше като анатема от църковен амвон, начерта го във въздуха с окървавена ръка и опръска с кръв лицето на Фуке.
Двамата тръгнаха към тайната стълба, която ги изведе във вътрешния двор. Фуке нареди да впрегнат най-добрите коне, които имаше. Арамис се спря в подножието на стълбата, по която трябваше да се изкачи, за да отиде при Портос. Тук той стоя доста дълго, отдаден на размисъл, и докато той мъчително размишляваше над създалото се положение, каретата на Фуке беше впрегната. Тя бързо мина през главния двор на замъка и се понесе по пътя към Париж.
„Да замина сам?… — говореше си Арамис. — Да предупредя за случилото се принца?… Проклятие!… Да предупредя принца, но какво по-нататък?… Да взема принца със себе си? Навсякъде да влача след себе си това обвинение в плът и кръв?… Или война?… Безпощадна гражданска война?… Но за война аз нямам нито сили, нито средства!… Това е безумие!. Но какво ще прави той без мен? Ще падне като мен!… Тогава нека се изпълни предначертаното!… Беше обречен, нека и занапред си остане такъв!… Да бягам към Бел-Ил?… Но нали Портос ще остане, той ще разкаже всичко, а може и да пострада!… Не мога да допусна Портос да пострада, той е част от мен, неговото страдание е и мое страдание. Портос ще тръгне с мен. Портос ще сподели моята съдба!“
Опасявайки се от всякаква среща, тъй като неговата припряност можеше да породи съмнение, Арамис внимателно, незабелязан от никого, се изкачи по стълбата. Портос, който току-що се беше върнал от Париж, спеше като човек с чиста съвест. Неговото грамадно тяло толкова леко забравяше умората, колкото умът му — всякаква мисъл. Арамис се плъзна като сянка. Приближи се до Портос и сложи ръка на рамото му:
— Събудете се, Портос, събудете се!
Портос се подчини, стана, отвори очи, но разумът му още спеше.
— Заминаваме — каза Арамис.
— А! — рече Портос.
— Ще яздим и ще препускаме така, както никога досега.
— А! — повтори Портос.
— Обличайте се, приятелю.
Помагайки на великана да се облече, той сложи в джобовете му собственото си злато и брилянти. Докато правеше това, вниманието му беше привлечено от лек шум. На вратата беше застанал д’Артанян. Арамис трепна.
— За какъв дявол се суетите така? — попита мускетарят.
— Ш-шт! — прошепна Портос.
— Тръгваме с важно поръчение — добави епископът.
— Върви ви! — каза мускетарят.
— Не, аз съм уморен — отвърна Портос, — бих предпочел да поспя, но няма как, кралска служба.
— Видяхте ли се с господин Фуке? — попита д’Артанян.
— Да, в каретата преди малко.
— И какво ви каза?
— Взе си довиждане с мен. Какво друго можеше да каже? Нима сега, когато всички си възвърнаха кралското благоразположение, аз означавам нещо? — Арамис прегърна мускетаря: — Послушайте, за вас се върнаха добрите времена. Няма на кого да завиждате вече. Предсказвам ви, че днес ще се случи такова нещо, че вашето положение значително ще се укрепи. Нали знаете, че съм осведомен за всичко! Готов ли сте, Портос? Тръгваме!.
Бегълците се метнаха на конете пред очите на капитана на мускетарите, който държеше стремето на Портос. Той изпрати с поглед отдалечаващите се приятели, докато не се скриха от очите му.
„Аз бих казал — помисли си гасконецът, — че тези хора бягат, но днес политическият живот така се промени, че това се нарича пътуване с важно поръчение. А аз какво общо имам с това? Отивам да си гледам работата.“
С философско спокойствие той се отправи към стаята си.
Глава двадесет и втора
КАК В БАСТИЛИЯТА СЕ ИЗПЪЛНЯВАХА ЗАПОВЕДИ
Фуке летеше с нечувана бързина. По пътя потръпваше от ужас, припомняйки си за онова, което току-що му бе станало известно.