Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер

— Всичко, което поискате, приятелю мой — безстрастно отвърна епископът.

— Искам да ви попитам едно-единствено нещо и ще се считам напълно удовлетворен от вашия отговор. По какъв начин станахте фаворит на негово величество? Вие сте се виждали с краля не повече от два пъти.

— От приятел като вас нищо не се крие — с тънка усмивка каза Арамис. — Вие казвате, че съм се виждал с краля не повече от два пъти, но в действителност съм се срещал с него не по-малко от сто пъти, ако не и повече. Само че за това сме мълчали.

Без да обръща внимание, че от това признание д’Артанян стана огненочервен, Арамис се обърна към Фуке, който не по-малко от мускетаря бе поразен от думите на прелата.

— Монсеньор — каза той, — кралят ме помоли да ви предам, че той ви е още по-голям приятел отпреди и че вашето прекрасно празненство, което вие с такава щедрост устроихте за него, е трогнало сърцето му.

Произнасяйки тези думи, той толкова церемониално се поклони, че Фуке, неспособен да разбере тънката дипломатическа игра на епископа, замря на място безмълвен, вцепенен, загубил ума и дума. Д’Артанян разбра, че тези хора трябва да си поговорят на четири очи, и тъкмо се канеше да си тръгне, като се подчиняваше на изискването за учтивост, която в такива случаи гони човека към вратата, когато острото му любопитство, подтикващо го да проникне в това множество от тайни, го посъветва да остане. Арамис обаче мило се обърна към него.

— Приятелю мой, нали не сте забравили за нареждането на краля, което отменя малкия прием тази сутрин?

Тези думи бях достатъчно ясни. Мускетарят разбра какво искат от него. Той се поклони на Фуке, после с лека ирония и на Арамис и излезе. Фуке, който изгаряше от нетърпение и очакване да настъпи този момент, се хвърли към вратата, заключи я и връщайки се към Арамис, каза:

— Драги Дербле, струва ми се, че е време да чуя някакво обяснение от вас за случилото се. Право да ви кажа, аз нищо не разбирам.

— Сега всичко ще стане ясно — Арамис седна и покани Фуке също да седне. — Откъде да започнем?

— От въпроса, защо кралят ме пусна на свобода.

— Вие би трябвало да попитате защо е наредил да ви арестуват.

— Откак ме арестуваха, имах достатъчно възможност да помисля за това и стигнах до извода, че тук има голяма доза завист. Моето празненство е раздразнило Колбер и той е намерил някакъв предлог да ме обвини, например за Бел-Ил.

— Не, за Бел-Ил засега не е ставало дума. Помните със сигурност разписките за тринадесетте милиона, които бяха откраднати от вас по нареждане на Мазарини. Вас са ви обявили за крадец! Но това не е всичко. Помните, надявам се, и писмото от вас до госпожица Ла Валиер. Вас са ви обявили за предател и съблазнител.

— Но защо в такъв случай ми простиха?

— Още не сме стигнали до същността на проблема. Иска ми се добре да разберете същината. Обърнете внимание на следното: кралят ви смята за крадец. О, много добре зная, че вие нищо не сте откраднали, но кралят не е виждал разписките и не може да не ви смята за престъпник. Прочитайки вашето любовно послание до Ла Валиер, предложенията, които правите в него, той няма никакво основание да се съмнява в намеренията ви към тази красавица, нали така?

— Разбира се. Какъв е вашият извод?

— Стигам до неговата същност. Кралят е ваш смъртен враг, неумолим враг, враг завинаги.

— Съгласен съм. Но нима аз съм толкова могъщ, че той не се е решил, въпреки своята омраза, да ме погуби по какъвто и да е начин, като се възползва от моята слабост и сполетелите ме нещастия.

— Значи ние с вас установихме — хладно продължи Арамис, — че кралят никога няма да се помири с вас.

— Но нали ми прощава!

— Нима вярвате в това? — каза епископът, като гледаше изпитателно Фуке.

— Ако не вярвам в искреността на сърцето му, не мога да не вярвам на самия факт. Но защо той ви е поръчал да ми съобщите за неговото благоволение и благодарност?

— Кралят не ми е давал никакви поръчения към вас.

— Никакви поръчения… а тази заповед? — каза поразеният Фуке.

— Заповед? Да, вие сте прав, такава заповед има.

Тези думи бяха изречени с такъв тон, че Фуке потрепери:

— Виждам, че скривате нещо от мен.

Арамис поглади брадичката си с гледаните си бели пръсти.

— Кралят ме праща в изгнание? Говорете!

— Не се дръжте като децата в онази игра, дето търсят скрити предмети със звънец и той звъни или замлъква, когато те се приближават или отдалечават от тези предмети.

— В такъв случай говорете!

— Отгатнете!

— Вие всявате у мене страх.

— Това означава, че все още не се досещате.

— Какво каза кралят? В името на нашето приятелство ви моля да не криете нищо от мен. Ще умра от нетърпение, Дербле. Ще ме убиете. Все още ли съм суперинтендант на Франция?