Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Спрете, монсеньор! — извика Безмо. — Нищо не разбирам, но през следващите два часа могат да се случат толкова нещастия, че дори безумието да е причина за тях, нека кралят ме съди дали съм виновен, като съм нарушил установения от него ред, за да предотвратя катастрофата. Да вървим към кулата, монсеньор, ще видите Марчиали.
Фуке изхвръкна от стаята, а Безмо го последва, като бършеше студената пот, която струеше по челото му.
— Каква ужасна сутрин! — каза. — Каква напаст!
— Да вървим по-скоро! — Фуке пришпори коменданта. Безмо направи знак на надзирателя да върви напред. Той се боеше от своя спътник. Фуке забеляза това и каза сурово:
— Стига детинщини! Оставете този човек, вземете ключовете и ми показвайте пътя. Никой, разбирате ли, никой не трябва да бъде свидетел на сцената, която ще се разиграе в килията на Марчиали. Ако кажете още веднъж „не“, ще си тръгна. И сам ще доставя по предназначение съставените от мен заповеди.
Безмо наведе глава, взе ключовете и започна да се изкачва с министъра по стълбата, която водеше към горните етажи на кулата. По тази извиваща се в безкрайна спирала стълба приглушените стонове ставаха все по-силни, чуваха се викове и ужасяващи проклятия.
— Какво е това? — попита Фуке.
— Това е вашият Марчиали, ето как крещят лудите.
Фуке изтръпна. Той позна гласа на краля във виковете, които бяха по-страшни от всички останали. Спря се и изтръгна връзката ключове от ръцете на окончателно объркания Безмо. Той вече се страхуваше да не би този нов безумец да му пробие главата с някой от ключовете.
— Ах! — възкликна той. — Господин Дербле нищо не ми е казвал за това.
— Ключа! — извика Фуке. — Къде е ключът от вратата?
— Ето го.
Ужасен вик, съпроводен от бесни удари по вратата, предизвика още по-ужасно ехо по стълбата.
— Вървете си! — каза Фуке със заплаха в гласа.
— Нямам нищо против — измърмори Безмо. — Двама побеснели ще останат очи в очи и аз съм убеден, че единият ще довърши другия.
— Вървете си! — повтори още веднъж Фуке. — Ако стъпите на тази стълба, преди да съм ви извикал, запомнете: ще заемете мястото на последния от затворените в Бастилията.
— Сигурно ще умра, в това няма съмнение — мърмореше комендантът, като се отдалечаваше с олюляваща се походка.
Воплите на затворника се чуваха все по-силно. Фуке се убеди, че Безмо е стигнал до последните стъпала. Той пъхна ключа в ключалката на първата врата. Тогава ясно чу пресипналия вик на Людовик:
— Помощ! Аз съм кралят! Помощ!
Ключът от първата врата не ставаше за втората. Наложи се Фуке да търси нужния ключ във връзката. В това време кралят, изпаднал в бяс, викаше с див, нечовешки глас:
— Фуке ме затвори в тази клетка! Помогнете ми против Фуке! Аз съм кралят! Елате на помощ на краля против Фуке!
Тези викове разкъсваха сърцето на министъра. Те се съпровождаха от ужасни удари по вратата с парчетата от стола, които кралят използваше като таран. Накрая Фуке намери нужния ключ. Останал без сили, кралят вече не можеше да произнася членоразделни звуци, а само ръмжеше:
— Смърт на Фуке! Смърт на негодника Фуке! Вратата се отвори.
Глава двадесет и трета
КРАЛСКАТА БЛАГОДАРНОСТ
Двамата мъже, които се хвърлиха един към друг, внезапно се спряха и извикаха в ужас.
— За да ме убиете ли сте дошли? — каза кралят, като позна Фуке.
— Кралят в този вид! — прошепна кралският министър. Действително, трудно можеше да си представи човек нещо по-страшно от вида на младия крал; дрехите му бяха станали на парцали, а разкопчаната и разкъсана риза беше напоена с пот и кръв, която капеше от издрасканите ръце и гърди.
Бледен, с пяна на устата, с щръкнали на разни страни коси, Людовик XIV приличаше по-скоро на статуя, изобразяваща отчаяние, глад и страх. Фуке беше толкова трогнат и потресен, че изтича към краля с протегнати ръце и с очи, пълни със сълзи. Людовик вдигна над него парчето от стола, с което яростно бе удрял по вратата.
— Не познавате ли най-верния от вашите приятели? — попита Фуке с трепет в гласа.
— Приятел? Вие? — Людовик изскърца със зъби.
В това скърцане се чувстваше омразата и жаждата за незабавна мъст.
— И покорен слуга? — Фуке падна на колене пред краля. Людовик изпусна оръжието си на пода. Фуке целуна коленете на краля и нежно го прегърна.
— Моят крал, моето дете! О, колко сте страдали! Промяната, настъпила в ситуацията, накара краля да се опомни. Той се погледна и като се засрами от своята обърканост, от своето безумие и от това, че му се оказва покровителство, се освободи от прегръдките на Фуке, който не разбра това неволно движение на краля. Той не разбра, че гордостта на Людовик никога няма да му прости това, че бе станал свидетел на неговата слабост.